Шосето се точеше право на север, като пресичаше степи, пясъци и каменисти пущинаци. Понякога пред колата побягваха подплашени кенгура с огромните си десетметрови скокове, прескачайки храсталаци и пресъхнали потоци-крийкове; втурнаха се да се спасяват презглава, като се суетяха глупаво, тъмни щрауси ему, размахали чаталестите си крачища. Хукваха към далечината подивели кози и камили.
След няколко часа мълчаливо препускане с такава скорост, каквато само австралийци могат да си позволят, без да видят ни една къща, ни един човек дори, наближиха града.
— Алиса! — усмихна се с цигара в уста шофьорът.
Джовани знаеше. Австралийците са влюбени в това градче. Не ще ги чуеш да кажат Алис Спрингс. Тъй го наричат само чужденците, тъй е означена в официалните карти. Останало му е името, с което някога телеграфистите са кръстили извора, от който са черпели вода, в чест на една хубава Алиса, дъщерята на началника им. Но не и заради старата Алиса е сегашната обич. Това градче наистина крие някакво очарование. Дори Джовани, видял толкова красоти, преситен от красота в родината си, не можеше да му го оспори.
Когато го зърна за пръв път, се смая. И не от блясъка на магазинчетата и кокетните му къщички. Те бяха все тъй безлични както навред из тоя край. Красотата му не се дължеше и на природата му, на удивителното му местоположение между две планински вериги, чиито склонове грееха в теменужени оттенъци. Имаше нещо друго. Сякаш бе попаднал сред град-макет в Холивуд, където се снемат ковбойски филми за дивия Запад. Почувствувал се бе в град на пионери. Северната територия не е Австралия, а австралийска колония, непозната, неизучена и дива. Около пивниците, под евкалиптите и палмите се лутаха брадати мъже с ботуши, тесни панталони, шарени ризи и ковбойски шапки, които, види се, току-що се бяха завърнали от пустинята. По улиците препускаха въоръжени конници. Из тълпата се провираха свещеници в черни раса и полицаи, възседнали камили. В Австралия само полицаите носят нещо като униформа, затова се познават лесно.
Камионът спря. Джовани благодари и опита да се промъкне незабелязан до общинското управление. Не му се удаде. Че какъв град е Алиса — по-малък от всяко италианско село. Познаваха се, кажи-речи, всички. Бил Скитника го видя пръв и се впусна насреща му.
— Откъде доскача, бе Кенгуру?
Джовани стисна зъби. Ами сега? Днес беше петък. Управлението щеше да работи още час. Пропуснеше ли, трябваше да чака до понеделник. Чиновниците най-много тачат седмичната почивка. Нали само през тая почивка и те могат да покопаят в златоносните си дупки?
— Имам работа! — отсече решително новодошлият. — Ще дойда след половин час.
— Ще се чукнем само по една и тогава върви където щеш!
Намесиха се и другите. И Боб Уискито, и Плешивия Хари, и Скорпиончето, наречен тъй заради дребния му ръст и свадливия му нрав. Едва сега Джовани разбра, че има приятели на всяка крачка. Не можа да им откаже. Влезе в бара.
— „Дръж се! — помисли си той. — Ни думичка! Изтървеш ли се, всичко отива но дяволите!“
Успя да се сдържи след първата чаша бира. Тя го подмами за втора. И при втората продължи да си напомня: „Мълчание!“
После забрави, всичко. Стана му леко-леко. И безкрайно весело. Престана да се бои от хората. Те вече не му изглеждаха гладници, които дебнат да му грабнат богатството, а братя. Как да ги мами повече? Обичаше всички, много ги обичаше.
— Момче! — провикна се Джо. — Дай по една на всеки!
Посетителите се обърнаха учудени.
— Какво, бе Кенгуру? Да не си набарал златна буца?
— Не питайте, а пийте! Джовани Гато плаща. Не Джо Кенгуруто. Вече няма Джо Кенгуруто. Има само сеньор Джовани Гато, милионера. Може и мистър Гато…
Тълпата се струпа край него озадачена. Единствен келнерът оставаше недоверчив. Не за пръв път му правеха поръчки, които остават неплатени.
— По-напред парите! — изсумтя той.
— Как! — изкрещя Джовани. — Не вярваш значи? На мене?
— Че ти да не си първият голтак, който ме е завличал?
Тази обида преля чашата. Джовани измъкна опала от джоба си и го завря в лицето му.
— Туй какво е, бе хлапак?
Ей така, без да разбере как, Джо Кенгуруто пропусна да запази периметъра, а вместо това разправи на приятелите си всичко, което бе решил да крие. Оставаше само да опише точно къде е находището. Чак тогава се сепна. Някаква задръжка изплува и в неговото пияно съзнание, заприщи като савак 1 1 Савак — преграда, която служи за ограничаване или напълно спиране на притока на вода през отвор, канал, тръба. — Б.ред.
словоохотливостта му. Стисна зъби. Тръгна залитащ към изхода. Само че приятелите му не мислеха да го изпуснат тъй лесно. Прегърнаха го и го дръпнаха назад. Бяха стари търсачи на щастие. И на тях им се щеше да пипнат златната птичка.
Читать дальше