Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Достатъчно беше да се отърве от помощника си. После да измъкне Гурмалулу от притъпените нокти на закона. А от Бурамара не се боеше. Никой нямаше да даде ухо на бръщолевенията му. Тогава Том щеше да се яви като защитник на правдата, щеше да защити сестрата на Крум от злото в света. И тя тогава щеше да се окаже по-благосклонна. Защото щеше да бъде съвсем беззащитна сред сбирщината нехранимайковци. И богатството пак щеше да се окаже достижимо. В Австралия имаше петдесет семейства милионери. С него щяха да станат петдесет и едно. Щеше да застане редом с Бая, Дарлинг, Сайм, Майер, Ферфакс и Нокс. Нямаше да бъде той първият престъпник милионер. Джон Рей от главатар на банда стана почитан бизнесмен. Уилям Фрейзър беше избивал аборигените десетки години поред. И никой не споменаваше това повече. Имаш ли милиони, ставаш почтен.

Том Риджър и сега вече беше богат. Опалът на Скорпиончето можеше да му осигури двореца в Кю. Оставаше му да разкрие кой е пипнал камъчето на Бил Скитника и да му го отнеме. То се знае, не само това. Два камъка, колкото баснословно скъпи да са, не можеха да му предложат всичко, за което той мечтаеше. Не можеха да го направят петдесет и първия. Трябваха още много опали — всичко, което тия заслепени от глупава алчност търсачи изкопаеха. Всичко трябваше да бъде негово. Не беше той човекът, който се задоволява с трохи, не беше той човекът, който е склонен да дели. По-добре всичко на един (и то на него!), отколкото на всички по малко.

Освен в мелбърнския Кю щеше да си купи дворец и в Сидней. И все пак за него Мелбърн беше по-привлекателен, по-тих, романтичен. Там не се пуска автомобил с лош заглушител. Там дори трамваите са с гумени колела. Но в Канбера не би живял. Канбера не е град. Той е повече парк, предградие на един още неоснован град.

Чернокожият подхвърли:

— Гурмалулу иска да стане като Наматжира! Ако убие Крум, мистър Том ще го направи ли като Наматжира?

— Е? — запита Том. — Какво ще правиш, ако станеш втори Наматжира? Ще купиш автомобили и ще разхождаш Джубунджава, ще поиш всички с уиски? Тъй ли?

Гурмалулу се сепна.

— Не! Никакво племе! Гурмалулу няма племе. Ще си купува уиски и ще си го пие сам. Не довърши. Том се бе надигнал.

— Хайде! Бумерангът има работа!

Когато свалиха превръзката от очите й, Мария се закова на място слисана. Разтърси глава. Будна ли беше? Не сънуваше ли? Някакъв кошмар, натрапен й от недавнашния разговор с Крум за странните египетски находки в Австралия? Но не! Не беше сън. Помнеше всичко. Помнеше как няколко черни ръце я грабнаха, докато тя подреждаше пред колибата сбирката си от поразени растения, как й запушиха устата и я понесоха, омотана с въжета, към стръмните зъбери на Змията Дъга? В глъчката на беснеещите опалотърсачи никой не бе забелязал отвличането й. Едва горе, на тясното плато, обрасло с още незагинал храсталак, бяха махнали кърпата от устата й, за да й вържат очите. Това беше последното, което бе видяла — отвесна червена скала, увенчана с причудливи зъбери и остроръби върхове, разсечена от дълбок тесен каньон, който навлизаше право на запад в червената й гръд, за да се разклони в гигантски лабиринт от отвесни урви. Тя се бе възползувала от това и бе успяла да изпищи пронизително сигнала си. Но и сега никой не бе я чул. И „Мила родино“ не бе помогнала. После я бяха повели с вързани очи. Досетила се бе, че се движат по някаква тясна пътечка, оградена отдясно с отвесна стена, а отляво — с пропастта на каньона. После се бе чул приглушен скърцащ звук и стражите й я бяха въвели в някакво подземие. Познала го бе по мириса на спарения въздух, който я бе лъхнал. След това бяха продължили, изкачвали се бяха по стъпала нагоре, слизали бяха надолу, докато я бяха спрели тук и й бяха свалили превръзката. Мария никога не бе ходила в Египет, но бе чела много за древните му паметници, бе виждала снимки и илюстрации, гледала бе филми. Стори й се, че изведнъж, с вълшебно килимче, бе прелетяла хилядите километра, които ги деляха, и се бе озовала там, край брега на Нил, в каменните храмове на Луксор.

Сред огромната зала, издълбана в песъкливата скала и осветявана от няколко тесни комина в тавана, отстрани на пътеката лежаха две редици сфинксове с лъвски тела и човешки глави — олицетворение на човешкия разум и лъвската сила. Между тях се разхождаха десетина котки, които идваха да се галят в краката й с тихо мяукане.

В дъното, подпрян от два изписани с йероглифи пилона, зееше порталът на храма. Стените бяха запълнени от пода до тавана с яркоцветни фрески. Погледът й не можеше да се спре никъде сред това замайващо струпване на фараони — огромни, превишаващи десетократно по ръст поданиците си, царици, велможи, писари и роби, кораби и колесници. И всичко това — изпълнено с познатата й трогателна несръчност, с цялата наивност на древния художник, който дори е нямал и представа за законите на съвременната перспектива. Ето на първия ред е поставен фараонът в колесницата си. Военоначалниците му, които са зад него, според каноните на египетската живопис, са изрисувани на втори ред над главата му; войниците, които са най-далеч — на трети ред. И всички с глави, ръце и крака в профил, очи и рамене в анфас, тъй както е могъл тогавашният живописец и тъй както е повелявал канонът на жреците. А в междините между бойните и трудовите сцени се тълпят безброй животни: ибиси, лъвове, чакали, коне, бикове, овце, кози. И редом с тях: кенгуру, ему и папагал, лотоси, папируси и евкалипт — странно смесване на два различни свята, Австралия и Египет.