Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Защо не се изсмее Табала?

Внезапно Гурмалулу трепна. Джубунджава извика нещо и се спусна към огъня. Натрупа отгоре му свежа шума и пръст. Огнището задимя. Старецът взе една рогозка от трева, покри с нея дима, след което бързо я отмести. Във въздуха се надигна кълбо пушек. Пак закри огнището. Пусна две кълбета. После остави димната струя да се източи нагоре непрекъсната.

Джубунджава говореше чрез дима. Но с кого? Без да се мръдне, Гурмалулу изви само очите си. На запад, зад далечната дюна, в тихия въздух се издигаха други подобни облачета.

Пушекът на Джубунджава казваше:

— Донесете белия човек!

— Идем! — отвръщаше другият.

Наистина дойдоха скоро. И върху носилка от клони докараха някакъв белокож. А след групата пристъпваха бавно три камили. Когато положиха товара си на земята, Гурмалулу за свое удивление откри, че това е мистър Том. Наистина отпаднал, трескав, но жив. Сърцето му, отдавна забавило пулса си, се разтуптя. Какво търсеше тук тоя, заради когото Гурмалулу трябваше да бъде погубен? Какво ново зло замисляше?

Даингумбо разправяше — с думи, с викове, с мимика, с цяло тяло — как са видели лешоядите в небето, как са тръгнали нататък и намерили трите камили до засипания с пясък човек. Как са го изровили. Как той поискал вода и как го донесли тук. А сега Джубунджава трябваше да реши какво да го правят.

Докато траеше тоя дълъг разказ, и то не толкова разказ, колкото цяло представление, своеобразна забава в скучния живот на туземците, Том Риджър дойде напълно на себе си. Друг път не би се докоснал до съдина на дивак. Сега изпи жадно и втората охлювена черупка с вода, която му поднесе Даингумбо. Усети как силата му се връща. А с нея — и гладът.

— Има ли нещо за ядене? — рече той. Отдавна живееше по тия места. Понаучил беше езика на тукашните племена.

Джубунджава даде знак с ръка да го нагостят. Мъжете хвърлиха донесеното кенгуру в огъня и когато го опекоха, всеки си отряза къс топло месо. Опашката предложиха на госта. Знаеха, че белите я предпочитат. Когато се нахраниха добре, Том Риджър каза:

— А сега, Джубунджава, ще ми дадеш ли няколко мъже да ме отведат в Селището на белите до планината на Змията Дъга?

Старецът поклати побеляла глава.

— Няма!

— Защо? — сопна се Том.

— Защото е на чужда земя. Никой няма право да навлиза в чужда земя. Там във всеки камък, във всяко дърво живее духът на някой прадядо от чуждото племе. И този дух ще намери случай да те накаже.

Това беше добре известно на Том Риджър. Диваците избягват да навлизат в чужда територия. Затова нямат войни за земя — за разлика от цивилизованите. Диваците се бият само за отвлечени жени. Те бяха за себе си прави. Но той не смееше да тръгне сам, без водач. Страхуваше се от нова буря. А и без буря не би могъл да се оправи в този пустинен лабиринт. Случайно зърна легналия Гурмалулу.

— Болен ли е? — запита той повече с цел да продължи разговора, да предразположи стареца към отстъпки. Знаеше, диваците нямат вождове. Но старците, мъжете с голям опит в живота, се ползуват с влияние, на което биха завидели много водачи, лидери, царе и президенти в цивилизования свят.

— Това е Гурмалулу! — отвърна Джубунджава. — Мъртъв!

Том се учуди.

— Как тъй мъртъв? Ето, гледа ме!

— За нас е мъртъв! Открадна чуринги. Уби Нгалбара. Затова ще умре. Магическата кост прати в него смъртта.

Изглежда някога някой се е одраскал с човешка кост и е умрял, заразен от трупна отрова. Оттогава може би е останала вярата в мощта на заострената кост.

Том премисляше бързо. Гурмалулу му трябваше. Сега вече не толкова за рисувани чуринги. Сега Том очакваше не хиляди фунта от богатите сноби, а — милиони. Гурмалулу можеше да му стане водач, да му стане следотърсач, да го противопостави срещу следотърсача на Крум Димов. Вече не ставаше дума и за милионите, а за спасяване на живота. Крум Димов трябваше да млъкне, Гурмалулу щеше да помогне за това. И още нещо; как тъй ще остави да го уморят пред очите му? Не само като цивилизован човек, но и като полицай беше длъжен да осуети такава дивашка саморазправа.

— Джубунджава! — рече той. — Щом като е мъртъв за племето, тогава ми го подари! Ще напусне селището, все едно труп.

— Той е осъден да умре. Не е прогонен.

— Изгонете го!

— Не може! Тогава всеки ще почне да краде чуринги, да убива съплеменниците си! Не! Гурмалулу ще умре тук!

— Джубунджава, аз съм силен. Ще та подаря много неща. Ще ти подаря една камила.

— Защо ми е? — отвърна старецът. — Джубунджава още може да ходи. От камилата не могат да се разчитат следите.