Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Как стана това, Пасторе? — запита го Крум.

— Не съм виновен, инспекторе! — рече раненият. — Бог ми е свидетел! Някой откраднал камъчетата на Кенгуруто. Той побесня. Хвърли се да претърсва колибите. Намери ги под моята възглавница. Как можа в мен да се усъмни? Бог е казал чрез устата на Мойсей: „Не кради!“ Божите заповеди за мен са свещени. А той. Не изчака да му кажа. Стреля направо…

Намесиха се и други. Заговориха вкупом. Едните обвиняваха, другите се оправдаваха смутени. Не е малко то, да намерят у теб чуждите опали! По неписаните закони на търсачите „плъховете“ биват застрелвани на място. Озлобените хора биха си разчистили бързо сметките, но имаше нещо, което ги смущаваше. Нещо не съвсем ясно. И Крум го изрече:

— Крадецът не слага плячката под главата си.

Това беше истина. Всички я чувствуваха. Позеленял от гняв, Джо Кенгуруто се провикна:

— Ти ли ще раздаваш правосъдие при нас? Ти ли, който може да си убиец?

Крум се извърна, задъхан от обидата. Сред тая сган от оскотели хора почувствува, че и той оскотява. Посегна към дръжката на пистолета.

Тогава дочу тревожния вик на Бурамара:

— Отвлякоха Мария!

Крум забрави мигновено всичко. Остави настръхналата тълпа като рой разлютени оси, които бяха готови всеки миг да се избият от алчност. Хукна нататък. Бурамара го пресрещна пред съборената в борбата колиба.

— Чернокожите! — рече той задъхан. — Същите! Докато ние сме се разправяли…

Родът на Гурмалулу се събуждаше. Надигаха се първо жените и натрупваха съчки да разпалят главното огнище. Мъжете и децата се изтягаха още дълго върху топлата пепел. Нощта беше студена. Затова снощи всички бяха налягали между два огъня да сгреят донякъде премръзналите си голи тела. Когато жаравата беше угаснала, те бяха пропълзели върху пепелта. А преди това бяха пели и танцували до късно. Бяха пели през нос своите провлачени песни в съпровод с ритмични плясъци на длани. Както винаги бяха възпявали свежите извори и животворящата влага. Така беше. Черните хора намират лесно храна навсякъде. Тъй е създаден светът, пълен с неща за ядене — като почнеш от коренищата, змиите, гущерите, личинките, бръмбарите, червеите, листните пъпки, меда, цветния нектар, та стигнеш до птиците, вомбата и кенгуруто. Само водата е оскъдна. Намира се рядко, добива се трудно. Затова в песните им се чуваше най-често думата „вода“. Тя означава едновременно с това „селище“, означава и „живот“.

Един след друг взеха да се надигат мъжете. Протягаха се и се изправяха. Всеки се залавяше за онова, което му хрумнеше най-първо — ту да закрепи острие на копие, ту да оправи лангуро, а пък някои, седнали по турски, изскубваха белите косми от брадите и косите си. Не можеха да ги понасят. Струваше им се, че така ще забавят старостта. Само Джубунджава беше престанал да ги скубе. Беше се примирил. И сега главата му изглеждаше омотана с побелялата трева, що растеше на запад от стана.

Скоро се събудиха и децата. Глъчката им огласи околността. Те припваха като кенгурчета с викове и крясъци. Никой не им се скара, никой не ги спря. Нека лудуват, нека падат, нека си одират коленете. Нека сами опознаят живота. Едно е да ти приказват за тръни, друго — сам да се убодеш. Децата се подгониха през степта. Но и в играта не забравяха задължението на всеки черен човек. Знаеха, че са малки черни хора. И в играта подражаваха на възрастните. Момиченцата изравяха корени и личинки, момченцата гонеха гущери и змии, не пропускаха да сложат в мрежата си намерен остър камък, който би послужил за острие на копие или за нож.

Джубунджава се завъртя покрай лумналия огън, закашля се от дима, а когато кашлицата му премина, рече:

— Жените да донесат женска храна. Преядохме месо.

Право беше. Трябваше да подирят нещо, да разнообразят яденето си. Не бяха свикнали с толкова месо.

— Искам повече женска храна — добави. — Да има за дълго. Лоши дни ни чакат. Злите духове са напуснали пещерите на Змията Дъга. Огненият им дъх е попарил листата. Не е на добро това изобилие. То показва, че тревата е изсъхнала навред. И само при нас още се държи. А знаете ли какво значи то?

— Значи, че ще вървим другаде! — подметка един млад мъж. Види се, мисълта за пътуване дори му доставяше радост. Омръзнала му беше тая стоянка.

— А знаете ли след колко дни ще намерим храна? Знаете ли дали и там тревата няма да е побеляла като брадата ми?

Докато мъжете приказваха, жените тръгнаха към полето. Малките деца седяха на раменете им и се държаха с пръсти в косите им. На гърбовете им висяха мрежести торби, изплетени от собствените им коси, в които щяха да слагат всичко, което съберат. В ръцете си носеха колчета за изравяне на корени. Знаеха, Джубунджава не хвърля думите си на вятъра. Трябваше да извадят много луковици и коренища, да съберат много плодове, повече, отколкото могат да изядат, за да останат запаси за из път. Тая нощ те щяха да ги притискат с тежки камъни, докато изцедят от тях всяка влага, щяха да ги сплескат, да ги слепят като бучки, които траят дълго и се носят леко.