Петър Бобев - Опалите на Нефертити

След тях, в противна посока се източиха мъжете със своите плетени торбички, окачени за връвта около пояса, с по две-три копия в лявата ръка и „лангуро“ — копиехвъргачката — в дясната. Лангуро служи не само за удобно мятане на копие, то става и тесла, и нож, когато се наложи да се нареже убитото животно. В него се събира кръвта от жертвата и пухът от птиците, с който се украсяват за танците при коробори. А когато са далеч от селището, хората добиват огън, като ги търкат едно о друго.

Съвсем наблизо ловците видяха няколко подивели кози. Ала не ги закачиха. Отбягваха по навик всяко животно, което беше дошло в страната им с белите пришълци: коза, магаре, камила, бивол, говедо, овца. Помнеха как доскоро фермерите изтребваха с хайки цели чернокожи племена заради една отвлечена овца. Двете страни не можеха да се разберат. За белия скотовъдец това значеше грабеж, посегателство върху свещената собственост. За черния ловец всяко същество в неговия ловен район беше законна плячка. Надделяло бе правото на по-силния. Черните се научиха да не закачат добитъка на белите под заплахата на куршума, без да са проумели защо. И понеже не бяха прозрели в мъдростта на закона за собствеността, не можеха да се научат да правят разлика между козата във фермата и подивялата безстопанствена коза. За да има мир, се бяха ограничили с дивеча на прадедите: кенгуру, ему, вомбат, опосум, змии, гущери и птици. Добитъкът на белите беше станал табу.

В туй време жените се движеха във верига, приведени към земята. В селището беше останал само Джубунджава да поддържа огъня, с една болна старица, която ако не се надигнеше днес-утре, щеше да остане тук и когато племето отново тръгнеше на път. Такъв е краят на всеки, който доживее старостта.

И никой, ама съвсем никой не погледна към легналия извън стана Гурмалулу. Даже Руби. С нарязано до кръв лице, с пепел по главата като истинска вдовица тя бе минала край него с невиждащи очи. Не бяха го погледнали и децата му. Джубунджава не позволяваше, за да не събудят в осъдения желание за живот, да не удължат мъките в борбата му със смъртта.

Гурмалулу продължаваше да лежи на същото място, без да е ял и пил тия няколко дни, изтощен, отслабнал, същински скелет. Неподвижен. Дори очите под спуснатите му клепачи не се движеха. Чакаше безучастно смеха на кокабура, та да прекъсне и последната му нишка с живота. А безсмъртното момче Табала мълчеше. Гавреше ли се с него? Или пък вината му беше тъй голяма, че трябваше да изтърпи докрай и тая мъка?

Гурмалулу беше длъжен да умре. Над гроба му щяха да поставят копиехвъргачката му, както колчетата за ровене над женските гробове. Да бъдат край тях, когато пак се върнат на земята. До главата му щяха да пуснат въгленче, та да си запали огън, защото щеше да му бъде студено. А дотогава духът му щеше да скита като бял човек, преди да се засели в оня хубав камък като човешка глава. Всичко се променя. Някога, в далечни времена, животните са били хора, а хората можели да се преобразяват на животни и да ходят по небето. Луната е била мъж, а слънцето — жена. В какво ли щеше да се превърне Гурмалулу? В каквото и да е, камък, животно, само не чернокож!

И Руби! И тя не го виждаше. Дали пък вече не беше умрял. И вече беше станал дух, който си почива, преди да тръгне на път? Затова не го забелязват. Гурмалулу полуотвори очи. Не. Не беше мъртъв. Кожата му беше още черна. Духовете са бели. Ще познае, че е умрял, когато побелее.

Руби! Кога ли беше това? Преди да я вземе за жена, преди да я удари с копието по главата. Върху своята вчерашна стъпка веднъж той видя нейната. А когато жена настъпи следата на мъж, това значи, че го харесва. И той я харесваше. И той настъпи нейната диря. Сега и тя щеше да разбере чувствата му.

Всичко се бе объркало. Спомените прелитаха като прилепи в главата му. Идваха неусетно. И неусетно си отиваха. Ето коробори — пиршеството! Гурмалулу танцува. Танцува лудо, до замайване. Никой не може като него. Но и то беше по-рано, преди уискито… Или друго. Отряд отмъстители минава през степта. Чуждо племе е отвлякло девойка. Трябва да настигнат похитителите, да ги накажат. Гурмалулу е начело. Ето, догонват ги. Двете дружини се изправят една срещу друга. Враговете мятат копия, а Гурмалулу ги лови дръзко и ги чупи. И се шегува… Неприятелите са прогонени. Един е убит. Гурмалулу отрязва палеца на дясната му ръка, за да не може душата му да мята копие, да не отмъщава на убийците си… Но и това е било отдавна, много отдавна, преди да надигне първата бутилка… Сега нито му се люби, нито му се пее, нито му се танцува. Нито му се пие уиски. Нищо. Само му се умира.