Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Чак привечер Том го спря.

— Гладен съм — рече той.

Чернокожият се озърна послушно.

— Гурмалулу ще потърси нещо!

Някаква сянка се мярна в близкия шубрак. Черният ловец скочи, но скоро се върна с празни ръце.

— Вомбат! — рече той. — Скри се. Черните хора го ловят така: пускат в дупката му дете; тя е тясна, не може да мине мъж; детето крещи отдолу къде да копаят…

И без да довърши описанието на лова, продължи нататък, като преобръщаше камъни и дънери, лапваше по навик някоя личинка, заглеждаше се в дупки и хралупи. По едно време се спря. Взе да духа по кората на стария евкалипт.

— Опосум! — рече той. — Останали са космици. Той удари по стъблото с каменната си брадва без дръжка, захапа я, закрепи палеца на крака си в засеката и като се държеше с една ръка за ствола, направи втори нарез. Тогава стъпи в него с другия крак. Така достигна хралупата, бръкна вътре, но я издърпа с вик.

— Змия!

И се свлече на земята, посивял от уплаха. Тогава видя една пчела, кацнала в близкия цвят.

— Ще ядем мед! — рече Гурмалулу и с ловко движение я хвана за крилцата. Залепи с малко смола една перушинка върху коремчето й и я пусна. Перушинката, която личеше ясно, се издигна нагоре-нагоре, докато се намъкна в една тясна дупка в дънера на акацията, там, където той се разклоняваше.

— Брадвата трябва да сече много — рече той. — Но няма що!

Вече се канеше да направи първата засека по стъблото, когато чу някакво къткане. Усмихна се. Забрави пчелите.

— Талегала!

И пристъпи дебнешком нататък. Том Риджър го последва. Храсталакът се сгъсти. Чудни храсти, доскоро свежозелени, напоявани от неотдавна пресъхнала речица, сега те изглеждаха мъртви и безжизнени. Върху тъмните вейки шумоляха бели листа като изрязани от хартия. Животните вече го бяха напуснали. Само талегалата беше останала, вярна на родителския си дълг.

Скоро я видяха, като дежуреше покрай инкубатора си. Беше хубава едра птица като пуйка, която побягна уплашена при идването им. Гурмалулу знаеше, че пак ще се върне. Знаеше го и Том Риджър. Торната кокошка е още едно от чудесата на Австралия. През зимата мъжката и женската бяха приготвили люпилнята си, натрупвайки шума в купа десет метра в диаметър и един човешки бой висока. Женската бе снесла яйцата си на върха й, а мъжката бе останала да ги наглежда. От гниенето купчината се бе затоплила, бе почнала да мъти яйцата вместо квачка. Мъжкият не се бе отделял от тях месеци наред. Щеше да остане тук, докато се излюпят, дори ако трябваше да умре от глад в загиващата гора. Непрекъснато бе проверявал с клюн температурата на постройката си. При прегряване беше разравял шумата да се охлади; при застудяване я беше затрупвал; при дъжд бе насипвал пясък върху яйцата, та водата да се оттича навън; бе ги пазил от лисиците, които белокожите бяха докарали за борба със зайците.

Гурмалулу грабна един клон и се залови да разравя купчината. Бъдещият баща изскочи от закритието си, застана редом с него и почна настървено да я засипва. Колкото изравяше човекът, толкова затрупваше птицата. Накрая той не се стърпя, цапароса я с клона по главата и я просна безжизнена. Скоро отдолу се показаха яйцата. Богатата вечеря беше осигурена.

Докато съберат дърва, докато разпалят огъня, за да опекат плячката си, нощта настъпи. Ярките съзвездия засияха върху тъмносиния небосвод. Месечината, преминала новолунието, бавно се въззе нагоре. Сиянието й замрежи света, поръси с диамантен прах дървета и скали, затъмни блясъка на звездите. Трябваше да бързат, за да пътуват и през нощта. Колкото по-рано пристигнеха в „Сити“, толкова по-добре.

Позаситил гладния стомах, отдалечил се от племето, от старейшината и прокобата му, Гурмалулу стана разговорлив.

— Месецът е силен мъж — рече той с пълна уста. — Голям ловец. Всяка вечер се катери по един висок-висок евкалипт на небето. Там лови опосуми. Яде много. И надебелява. После опосумите се свършват. И той почва да отслабва.

Унесен в своите грижи, Том не каза нищо. Знаеше тая легенда. А Гурмалулу продължи:

— Земята виси, вързана с връв. И небесните духове държат връвта. Какво ли ще стане, ако някой среже връвта?

Но Том, който отдавна не го слушаше, внезапно прекъсна размислите му за света и за космическите катастрофи, които го заплашват.

— Гурмалулу — рече той. — От теб искам само едно. Ако Крум Димов е в лагера, ти да влезеш и да го убиеш. Ти ще ми бъдеш бумерангът. Ще го удариш и ще се върнеш при мен.

Хрумването му беше и смислено, и остроумно. Крум, защитникът на диваците, убит от дивак. Това щеше да бъде последният подтик за разколебаните търсачи, то щеше да ги прати против скитащите в околността чернокожи шайки.