Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Черният й страж я побутна с копие да върви и тя прекрачи прага. Стори й се, че ще се загуби сред тая гора от колони, изпъстрени от горе до долу с йероглифи. Отстрани, върху ниски подставки, се възправяха безброй каменни фигури, обкръжаваше я многочисленият пантеон на египетските божества — хора с животински глави: крава, чакал, крокодил, лъвица, овен, ибис, сокол. В подножията им лежаха груби статуи на риби и торни бръмбари скарабеи. А отсреща, където водеше величествената колонада, върху пиедестал от полиран базалт я гледаше една прекрасна женска глава, сякаш изваяна от жива плът, оцветена с бои, които още не бяха изгубили свежестта си, с пълни, сочни устни, прав гръцки нос и големи топли очи от инкрустиран планински кристал, ограден с черната удължена рамка на миглите. На главата и тежеше, както тежи царска корона, висока права шапка, подобна на папска тиара, украсена със злато и скъпоценни камъни. Нещо в тоя образ трогна пленената девойка, нещо много човешко, топло и близко, сякаш съвсем не на място сред това свърталище на каменно студени богове — полуживотни. Сякаш очарователната млада глава мечтаеше за нещо възвишено и непостижимо или пък си припомняше с едва сдържани сълзи далечен спомен, обърнала поглед назад, към нещо прекрасно и незабравимо, но отминало безвъзвратно. И в сочните й устни се четеше едновременно и гордост, и горчивина, и много тъга. Такава човешка тъга!

Зад гърба й, опасала на длъж стената, искреше в безброй оттенъци на дъгата огромна змия от вградени черни опали. „Такива са може би нощните опали“ — помисли си неволно Мария. Навярно струват милиони. В същото време брат й, Емуто и всички ония окаляни в шахтите несретници се ровеха и трепеха заради някакви отломки, заради парченца, струващи стотина или хиляда фунта. А над змията, която я хипнотизираше с тъмната опалесценция на мрачните си спектри, грееше с меката топлота на златото огромен слънчев диск с множество лъчи, които завършваха с човешки ръце.

Всичко това беше тъй чудновато, тъй неочаквано тук, в Мъртвото сърце на Австралия, едновременно тъй познато и тъй неправдоподобно, че Мария нямаше сила да откъсне очарован поглед, задъхана от удивление.

Рязък глас като крясък я сепна, извади я от вцепенението й:

— Паднете в нозете на фараона! — викаше гласът с езика на аранда. — Пълзете по корем! Никой няма право да стои прав в присъствието на фараона. Най-знатните целуват праха, върху който е стъпвал синът на бога.

Тя се озърна. Стражите й наистина бяха паднали по очи, с допрени о каменния под чела. Слисана, незнаеща що да стори, тя дочу друг глас — тих, но плътен, човешки глас, който заговори на чист английски език:

— Девойко, не се плаши! Ела при мен!

Едва тогава тя видя и него, самия фараон, изпъчен върху златен трон пред прекрасната женска статуя, неподвижен като всички статуи в тая тържествена зала. Двама чернокожи воини, с бели набедрени превръзки и шарени египетски забрадки, с копия и щитове, стояха отстрани, изправени и те като каменни скулптури. Фараонът беше облечен в полупрозрачна материя с втъкани златни нишки, обшити със скъпоценни камъни, със златен скиптър в ръка. На главата си бе положил разкошна тиара, опасана от златната змия „урея“ — символ на величие и неограничена власт, изправила заплашително глава, с раздута шия и святкащи рубинени очички. А отдолу, от едно черно изпито лице с остри европейски черти и цвят на абориген, завършващо с дълга остра брадичка, без мустаци, я гледаха две големи черни очи с изпитателен израз. Две трескави очи.

Зловещият глас отново изкряска:

— Паднете по очи пред великия Ехнатон! Фараонът пошепна, без да се извърне:

— Замълчи, Кенатон! Сега аз говоря!

Мария, видяла най-сетне кому да излее гнева си, запита рязко:

— Кой сте вие? С какво право ме пленихте? И защо ме държите вързана?

Той изчака малко и отвърна безстрастно:

— Аз ще питам. Ти само ще отговаряш. После, когато му дойде редът, ще научиш всичко.

— Нямате право!

— Фараонът, синът на слънцето, има винаги право! И странният глас повтори като ехо:

— Божественият фараон има винаги право. Защото е син на слънцето.

Тя вирна глава.

— Пред вашите роби може, пред мене — не!

Все тъй безучастно той се обърна към чернокожите:

— Отвържете я веднага! После се обърна към нея:

— Аз питам сега. Какво търсите в моите владения?

Тя неволно отстъпи пред властния му тон.

— Нашите хора вадят черни опали. И никой не знае, нито е чувал кой сте вие и кои са владенията ви.