Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Слушай! — рече с тържествен глас Ехнатон. — И съди сама! Ако умееш да разчиташ йероглифи, погледни надписа върху пиедестала на Нефертити!

Нефертити! Мария изведнъж се досети откъде й бе тъй близко, тъй познато това изящно, одухотворено лице. Главата на Нефертити даваше живот и топлина в тая мъртва каменна зала с тоя физически жив, а като че ли душевно мъртъв фараон и покорните му воини роботи, с празни, сякаш невиждащи погледи, с бавни, сякаш чужди движения, подобни на сомнамбули или хипнотизирани.

Ехнатон видя, че девойката не бе мръднала от мястото си, не бе и погледнала древния надпис. Не бе египтоложка, та да го разчете. Той затвори очи и с равен, безчувствен глас заговори. Знаеше наизуст тоя чуден разказ — обяснение на безброй стари загадки и извор на много повече въпроси за отговор.

— „Говори Нефертити, единствена царица на Черната земя Хемит, единствена царица и на Червената южна земя.“

Той преглътна и продължи, без да я погледне:

— „Когато моят божествен съпруг, фараонът на Горния и Долния Египет, Ехнатон, отиде на небето и се сля със слънцето, аз напуснах царството и децата си, за да се спася от коварството на жреците, на тия същите, които бяха отровили моя съпруг, фараон и бог. Преди това, за да го предпазя от поругание, аз пренесох мумията му в гробницата на майка му Тейе. Ала жреците, да бъдат проклети навеки, я намериха и там и заличиха името му от свещените текстове, та така, лишена от име, душата му да стане скитник сред нищото.

Аз реших да тръгна на изток, за да се срещна с Атон — слънчевия бог, когато се възема над земята, и там, в него, да се слея с моя божествен фараон и съпруг. Затова се спуснах по морето на кораб, сто и петдесет лакти дълъг и четиридесет широк. На него взех сто и петдесет моряци от най-верните хора на Ехнатон. Те бяха повярвали в Единния Атон, отрекли се бяха от многобожието на жреците, видели бяха чужди небеса, чужди земи и сърцата им бяха по-смели от лъвовете. Те предсказваха бурята, преди да е връхлетяла, и дъжда, преди да са се появили облаците.

Аз преминах през Червено море, което отделя пустинята на Хемит от пустинята на шумерите, и излязох в Голямото южно море. Но владетелят на Пунт, уплашен от мощта на египетските жреци, отказа да приеме изгнаницата. Той каза с глас, който трепереше от срам пред това, що трябваше да изрече:

— Пресветла царице! Новият фараон ще стане мой враг, ако ти дам приют. А ако откажа, ти ще ми станеш враг. Научи ме що да сторя, ако си толкова мъдра, колкото си красива!

И без да му отговоря, аз отново тръгнах право на изток, защото знаех, че на изток има земя, а не знаех какво има на юг. Около кораба плуваха акули, прелитаха хвъркати риби, невиждани чудовища изхвърляха цели водоскоци от главите си. А моите моряци не се плашеха от никакви опасности, но моето сърце беше разбито от мъка. Затова не спирах и все плавах напред.

Тогава и Атон ни изостави. Моряците и робите заболяха. Всеки ден хвърляхме по няколко трупа в морето. И нямаше кой да управлява платното, и нямаше кой да гребе с веслата. Накрай, когато бяхме помислили, че ще загинем сред безкрая на чуждото море, видяхме бреговете на богат зелен остров. Ала и тук сърцата ни не намериха покой. Островът се наричаше Ланка и там царуваха много владетели. Атон ги бе дарил с несметни богатства: бисери, диаманти, злато, слонова кост, сандалово дърво, благовония, маймуни и роби, ала от алчност те воюваха безспир и никой не даде подслон на злочестите бежанци. Там слънцето изгряваше точно на изток и залязваше точно на запад, а по пладне телата нямаха сенки.

И рече ни царят Равана:

— Аз не знам дали утре ще бъда цар. Бягайте, защото и вас няма да пощадят враговете ми! Вземете роби, колкото ви трябват, и отплавайте от нашия остров!

Ние натоварихме много черни роби. А на Ланка живееха бели и черни хора. И белите бяха господари, а черните — роби. И тия черни роби бяха от разни племена, та не си разбираха говора. Те хванаха веслата, вятърът наду платното и ние отново тръгнахме на път, без да знаем накъде.

Пътувахме дълго. А един ден моряците казаха:

— Свърши се нашият свят. У нас слънцето изгрява отляво и залязва надясно. Тук слънцето изгрява отдясно и залязва наляво. Няма ги нашите съзвездия. Чуждо море под чуждо небе. Няма и Полярната звезда. Как ще се оправяме нощем?

И рече ни тогава един роб:

— Вижте тия звезди — като кръст. Когато кръстът се изправи на небосвода, значи е настанало полунощ и сочи право на юг.