Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— А ти, девойко! Ти не поглеждаш опалите. Какво дириш ти?

— Проучвам една опасна болест, която погубва флората на района.

Той отпусна клепачи.

— Опасна, казваш! Какво знаете вие!

— А вие знаете ли нещо повече?

Направил се, че не я е чул, той продължи:

— Ще могат ли белите хора да я спрат?

Тя сви рамене.

— Ще се опитаме! Ако успеем да унищожим пустинната растителност и насекомите в един пояс от сто-двеста километра ширина, тогава вярвам… Иначе…

— Иначе?

— Не смея да го помисля. Това ще бъде катастрофа. Световна катастрофа, по-страшна от избухването на всички атомни бомби.

— Защо ще избивате насекомите?

— Защото пренасят болестта.

След кратко премисляне той запита:

— А ти можеш ли да развъждаш такива насекоми?

Тя го изгледа, слисана от тоя неочакван въпрос. Навремето, когато мексиканската опунция се бе разпространила в Австралия и заплашваше да заплеви с непроходимите си бодилаци пасищата и нивите, едно внесено от Мексико насекомо Кактобластис касторум спаси фермерите. Всеки ентомолог знае този факт. Още като студентка на упражнения Мария бе развъждала кактобластиса. Отглеждала бе и насекоми ентомофаги — насекоми, убийци на насекоми: и афелинуса, който настанява яйцата си в тялото на кръвната въшка, а личинките му изгризват вътрешностите й; и трихограмата, която снася своите яйца в яйцата на нощните пеперуди; и калинките Родолия и Криптолемус, които се хранят с цитрусовите червеи. Можеше, ала не каза това. Бегло подозрение, неоформено, недопустимо, блесна и угасна в съзнанието й.

— Защо ви е нужно това?

Той не отвърна. С леко кимване направи знак на стражите.

— Ехенуфер, отведи я да види богатството и мощта на фараона!

Същият дрезгав глас отново се провикна невидим:

— Паднете в краката на фараона!

Стражите я поведоха вляво. При тяхното приближаване един блок в стената се отдръпна да ги пропусне в зиналия отвор. Изминали стотина крачки, те спряха там, където коридорът се разклоняваше на две. И отново друга каменна плоча се отмести. Мария усети, че се замайва. В светлината на факлата заискриха купищата златни съдове, гривни, огърлици, шлемове, щитове, мечове, копия. Засияха с опалесциращи сияния черните опали. Дори тя, която се смяташе имунизирана срещу опаловата треска, прецени, че това струваше милиони: злато в количество, каквото тя не беше в състояние да си представи, опали от такова качество и карати, каквито не бе и сънувала.

Внезапно нещо изпърха и кацна на рамото й. Същият креслив глас изграка почти в ухото й:

— Паднете по очи!

Опомнила се от първата уплаха, девойката го погледна. Видя един хубав бял какаду с жълта качулка. Посегна да го погали.

— Сладко папагалче! — продума му тя.

— Кок, кок! — измърка той.

— Сладко папагалче! — повтори Мария.

Черният Ехенуфер я докосна по рамото, за да я подсети, че трябва да се връщат. Тя тръгна отново пред него. Масивната плоча се завъртя безшумно, сля се със стената. Все тъй безшумно се затвори и входът към коридора.

Тя отново застана пред трона.

— Е, видя ли моето богатство? Може ли друг да се мери с един фараон?

В гласа му Мария неволно долови нещо повече от обикновено самохвалство, някаква болезнена нотка, страст да чуе думи за възхита.

Доловил думата „фараон“, папагалът пак се провикна:

— Паднете по очи…

Фараонът го прекъсна:

— Стига, Кенатон!

И Кенатон млъкна. Кацнал върху пиедестала на женската статуя, той се залови да чисти перата си, като си мърмореше тихо:

— Сладко папагалче! Сладко папагалче!

Явно, харесала му бе тая ласка.

Мария сви пренебрежително устни.

— А защо ви е това богатство?

— Ако пожелаеш, то ще бъде твое!

Тя вдигна рязко глава. Какво подмяташе тоя странен човек?

Тогава той се изправи. Пристъпи крачка напред, изпъчи дребното си тяло, вирна острата си брадичка.

— Не само златото и опалите. Цялата страна ми принадлежи. Аз съм Ехнатон, последният от фараоните на Червената южна земя, която вие нарекохте Австралия.

Ако беше в града или в „Сити“, Мария би се изсмяла на това самовеличаене, би нарекла и него самия луд. Но тук, в недрата на планината, в сърцето на Змията Дъга, затисната от мрачната тържественост на тоя грандиозен храм, при вида на баснословните му богатства, тя забрави, че извън тези каменни чудесии имаше друга Австралия, с многомилионно население, с фабрики, с войска, с икономическа и военна сила, която нито бе чувала, нито пък би искала да чуе за съществуването на някакъв подземен фараон, кой знае как, по какви незнайни пътища на съдбата оцелял до наши дни.