Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Ще ти подаря ножове.

Джубунджава не отговори. Само поклати решително глава.

— Ще ти подаря много уиски. Да пие цялото племе.

— Племето на Джубунджава вече не пие уиски. Табу. Племето се връща към обичаите на дедите.

Том сбърчи чело. Може би и тук — пак сектата „курунгура“? Назад към природата! А членовете на тая секта понякога убиват белите. Той неволно посегна към пояса си. Пистолетът беше на мястото си. Но се сети. Празен, без никакъв патрон. Изстрелял ги бе по ония негодници вчера.

За щастие диваците не подозираха това. Те се плашат само от вида му. Сякаш да се поразходи, Том Риджър се изправи. Убеди се, че силите му са се върнали. Щяха да му стигнат и за това, което си бе наумил.

Когато се отстрани на десетина крачки от групата и се увери, че никой не е останал зад гърба му, той извади пистолета и без да го насочва, запита:

— Ще ми дадеш ли Гурмалулу?

Старецът тръсна упорито глава.

— Аз съм законът — рече заплашително инспекторът. — Ти знаеш, законът на белите забранява магията на насочената кост.

— Черните хора имат свои закони. Тук е земята на Джубунджава. Алиса е далеч.

— Ще стрелям!

— Стреляй! Джубунджава е много стар. Време му е да си ходи. Но Гурмалулу ще стои тук, докато умре!

Том Риджър почувствува безсилието си срещу фанатизма на дивака. Затова го остави. Отстъпи заднишком, за да следи настръхналата черна тълпа пред очите си, и се изправи над осъдения.

— Гурмалулу, ставай! Нещастникът едва успя да прошепне:

— Не може! Гурмалулу трябва да умре!

Том Риджър сви презрително устни.

— А защо трябва да умираш? Защото някакъв мръсен дъртак насочил един мръсен кокал насреща ти! Я скачай! Не ме ядосвай!

Осъденият опита да се надигне, но мигновено се отпусна надире като подкосен. Главата му дрънна в земята.

— Глупаво момче, си ти, Гурмалулу! — рече Том. — Да вярваш в някакъв кокал! Че ако Джубунджава е толкова могъщ, нека да убие мен!

И се обърна към слисаното от дързостта му множество:

— Хайде, старче, да ти видя силата!

Даингумбо отговори вместо него:

— Магическата кост не хваща белите дяволи.

— Тогава някоя птица! Нека застреля онова ему!

— Магическата кост не е за птици.

Том се разсмя.

— Не може птици, не може бели хора. Тогава какво може? А моят пистолет може и птици, и животни, и хора: бели и черни.

Той се приведе над Гурмалулу.

— Виждаш ли силата й? А ти ще мреш! Когато на света има толкова сладки неща. Ето на, в джоба ми се е запазило шишенце уиски! Ако дойдеш с мен, ще живееш в колиба, пълна с уиски.

И чудо! Убедил се сам в безсилието на магията, замаян от вида на ракиената бутилка, почувствувал се отново под нейната власт, Гурмалулу се понадигна, протегна ръка.

— Дай! — прошепнаха пресъхналите му устни.

Том му поднесе плоската бутилка и нещастникът впи в нея устни. Когато я свали, очите му вече светеха. Той се надигна с омекнали колене, олюля се, ала не падна. Тръгна подир спасителя си. Том го закрепи на едната камила, изчака я, докато стане, после възседна другата и пое на запад с победоносен вид, без да погледне слисаните чернокожи.

Тогава чу последните думи на Джубунджава:

— Гурмалулу, чуеш ли гласа на Табала, ще умреш!

— Ха, ха, ха! — изсмя се Том Риджър.

Селището скоро изчезна назад. Местността стана по-хълмиста, пресечена от плитки крийкове, обрасли с храсти и дървета, над които се виеха облаци мушици, явен признак за близка подпочвена вода. Над всички се извишаваха огромни евкалипти като дрипави старци, омотани в раздрани шалове от олющената кора. Разцъфтялата акациева гора приличаше на море от пламъци. Тук-там поклащаха ветрилата на листата си вретеновидни камедни дървета 7 7 Камедни дървета — дървесен вид с каучукодайна кора. .

На първия хълм Том спря, за да отстъпи място на спътника си, който отсега щеше да го води. И от височината видя далечната пустиня, където замалко щеше да остави костите си. Додето стигаше поглед, се гънеха пясъчните дюни, в редици, една зад друга, подобни на гигантска разорана нива, в която редките дървета изглеждаха като недоизскубани плевели.

Изведнъж Гурмалулу съзря на близкия клон една кокабура. Сякаш някой го стисна с нокти за гърлото. Дъхът му спря. Ако Табала се изкискаше, Гурмалулу щеше да умре. Тъй прокоби Джубунджава. Заслепен от ужас и омраза, той замахна с бумеранга си. Тотемът на племето беше кенгуруто. Ала Джубунджава като всички големи магьосници имаше свой личен тотем — безсмъртното момче Табала. Убиеш ли тотема на някого, причиняваш и нему страдание. Бумерангът бръмна, насочи се напред, после се издигна нагоре, наклони се, сви наляво, мина на педя от мерената птица, без да я докосне, и полетя обратно. Вцепенен от почуда и уплаха, ей тъй само но навик, Гурмалулу простря напред ръце, плесна с длани и улови в тях завърналото се оръжие. Това вече беше извън неговата възможност за разбиране. Той, най-добрият мерач с бумеранг, не бе улучил. Не допусна, че това може да се дължи на глад и изтощение, че може да се дължи на ракията. Прие единственото, което му бе втълпявано цял живот — магическата мощ на стария магьосник бе запазила тотема му. Смазан от безсилието си, той пое напред.