Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Не ако бях в Европа — прекъсна го Бурамара. — Ако бях европеец…

Крум млъкна. Нямаше какво да отговори. А душата му се бунтуваше. Не искаше да приеме, че цветът на кожата трябва да противопоставя хората. Защо не се делят по цвета на косата, по цвета на очите? Как могат да се смятат равностойни блондин и брюнет, а не могат чернокож, жълтокож и бял? Дори ако белите са по-развити интелектуално. Нима не беше срещал белокожи, ненадминаващи по умствено развитие най-простия туземец? А Крум беше изучавал и психологията на австралийските аборигени. Често на шега, когато някой опиянен от расовото си превъзходство горделивец му споменеше за диваците, той то помолваше учтиво да се оправи в устройството на брачните им групи, в примитивния им, но дяволски сложен мироглед. Досега не бе срещал толкова интелигентен европеец, а за дивака това са най-елементарни знания, чието неспазване може да му струва всичко.

Бурамара прекъсна мисълта му:

— Ти казваш — дарба! Аз пък мисля — мъка! Ти виждаш само това, което е пред очите ти в момента. Аз виждам всичко: и това, което е, и онова, което е било преди малко, вчера, онзи ден. Аз виждам и това, което ще стане. Ето, гледай! Съвсем наскоро е притичало младо кенгуру. След него две кучета. Те ще го настигнат, защото е слабо. Аз виждам как ще го разкъсат. Първа ще го сгризе кучката, защото кучето накуцва, изостава. Цялата степ гъмжи пред мен: с животни, които са пред очите ми, и с животни, които не са пред очите ми. Погледът ми се замрежва, главата ми се замайва.

Полупустинята постепенно обрастваше с дървета, наистина редки, както са обикновено евкалиптовите гори, повече паркове, отколкото гори. Сред червените евкалипти се срещаха пустинни дъбове, акации, единични бутилкови дървета и тревни дървета. По оголените гребени на хълмовете, където нямаше достатъчно влага, стояха настръхнали като запустели, неподкастрени живи плетове, обрастванията на мали-скреба.

Бурамара посочи с пръст.

— Дриандра!

Крум видя малкия храст. Едно кенгуру валаби беше пъхнало муцуна в цвета му и ближеше нектар. Той знаеше от сестра си, че така кенгуруто го опрашва. Чудна беше тая страна. Един нов поселник от Европа казваше: „Тук всичко е наопаки. Коледа е по жътва. Повечето цветя не миришат. Има млекопитаещи, които снасят яйца, и дървета, които не хвърлят сянка. Движението наляво. Зайците — бедствие, а лисиците — полезни. Бозайници опрашват цветовете като пчелите.“

Навярно и хората спомагат за опрашването на някои растения. Защото едно друго австралийско храстче — дорианте, съдържа в своите цветове по една ликьорна чашка нектар. Даже човек може да го опита. Както обитателите на Олимп пиели нектар, хранели се с амброзия и получавали от тях безсмъртие. Медът предпазва от тление даже мъртвото тяло. А защо не са безсмъртни аборигените, които често утоляват жаждата си с нектара на дорианте?

Крум сам се досети, че това вече не беше мисъл, това преминаваше в бълнуване. Разбра, че натежа върху рамото на другаря си и понечи да седне под сянката на един евкалипт.

Бурамара го дръпна.

— Не тук! Падат клони.

Имаше и такова дърво в Австралия. Другите хвърлят листата си. То хвърля цели клони. Може да убие човек, да смачка камион.

Отместиха се. Крум легна на земята. Унесе се. И в унеса му отново оживяха и Скорпиончето, и Бил Скитника. Ето ги! Тичат подире му. С ножове. С пистолети. Той бяга. Скача сред вълните. Опитва да се изправи върху серфинга. А насреща му акулата. Отваря уста. Но не. Не е акулата. Това е Том Риджър. Стреля. После набива в раната му туземно копие…

Събуди се привечер. На запад слънцето се скриваше зад нащърбената скална грамада на Змията Дъга. Към изток се бе разпростряла пустинята, върху чиито печални простори се надигаха червени каменни блокове, проточили дълги черновиолетови сенки. Пясъчната й гръд беше насечена от зловещите нарези на крийковете — пресъхналите речни легла, запълнени с настъпващия мрак, който се надигаше като при наводнение, готов да избликне оттам и да залее света. Огрени от последните слънчеви лъчи, пясъчните склонове искряха като нажежени, а в маранята над напечените им гребени грееха многоцветни сияния.

— Да вървим! — прошепна Крум.

Тръгнаха отново. Скоро слънцето залезе. Хладината на нощта тозчас ги облъхна. Освежен от нея, успял да преодолее треската си, Крум забърза, облегнат върху рамото на Бурамара. Вървеше. Не мислеше къде. Бурамара никога нямаше да се заблуди. Ако Крум беше сам, щеше да загине. Но със следотърсача щеше да стигне. Само дано стигнеше преди убиеца.