Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Тия отговори съвсем не бяха приемливи, ала все пак бяха някакви отговори. Крум постави последния си въпрос:

— Защо тогава не върна опала на Хари? Защо мълча?

— Ако го направех публично, през нощта някой щеше да го пречука. А не сварих да го намеря насаме.

— Все пак трябва да те арестувам! — натърти упорито Крум.

Том Риджър отстъпи няколко крачки, без да сваля оръжието си. Познаваше силата на инак кроткия българин.

— Ако ме предадеш на съда, ще повлека и теб в затвора. Ще покажа чека, ще твърдя, че си ми съучастник в търговията с египетските находки. Ще посоча случаите, когато си освобождавал заловените мошеници.

— Пусках ги на твоя отговорност.

— Значи почна да се оправдаваш? — засмя се Том. — Това ще доказваш и ти в съда.

Крум се поколеба. Наистина при следствието доверчивостта му можеше да се изтълкува като съучастничество. Имаше реална опасност да влезе в затвора и той.

Бурамара, изпълнил своята задача, затворил се отново в черупката на своето безучастие, каза:

— Идва вили-вили!

Това е смерч, ужасът на пясъчния океан. Сякаш не го чул тоя път, инспекторът изведнъж заговори кротко, примирително:

— Круме! Да останем приятели! Да кажем, че са диваците, и да сложим точка! Да станем съдружници, както сме приятели! Ако сме заедно с теб, никой от ония негодяи не ще опита да ни се противопостави. Ще им поискаме десетък от добива. Който откаже, ще го прогоним. Аз вече имам няколко добри момчета там. Само ти ми липсваш. Ще забогатеем, ще станем милионери…

Крум процеди през зъби:

— След Бил Скитника и Скорпиончето кой е наред?

Том поклати глава.

— За Бил, виж, не знам. Все си мисля, че са диваците. Та кажи! Дай ръка! И светът ще бъде наш!

Внезапно с рязко движение Крум посегна към пистолета си. Ала противникът му го превари. Натисна спусъка. Ведно с гърмежа Крум се свлече на земята, а Том отстъпи назад, като не преставаше да стреля по Бурамара, който се бе метнал като кенгуру зад близката скала. Тогава чу вика на Крум, който се бе надигнал на лакти и вдигаше насреща му пистолета си.

— Стой! Ще стрелям!

Том знаеше, прицелът му беше безпогрешен. Затова избърза. Стреля пак. То се знае, не улучи тъй отдалече. Беше слаб стрелец. Най-леко му беше от упор.

В съзнанието му просветна бегла надежда. Паничката не беше способен да убие човек.

Крум натисна спусъка. Но верен на себе си, не насочи оръжието си в тялото на престъпника, а в ръката му. Куршумът разкъса кожната гънка между палеца и показалеца, които изпуснаха пистолета. Тъй, обезоръжен, видял как от едната страна Крум надига повторно цевта, а от другата Бурамара, който се готвеше да метне ножа си, Том Риджър обезумя от страх. Побягна назад и се метна на камилата си, без да изчака коленичването й. Тогава се сети. Подгони пред себе си камилите на враговете си. Тъй вече нямаше да го настигнат.

Чак сега разбра, че бурята бушуваше. Беше оглушал от грозния й грохот. Дюната, която се издигаше насреща му, сякаш оживя. По острия й гребен се източи като дим облаче пясък. Задимиха и другите дюни. Небето, зловещо зачервено, надвисна над земята. Пясъкът вреше като клокочещ казан. Червената мъгла се надигна, забули слънцето, което продължи още малко да се търкаля като огнено кълбо в пясъчния хаос. И накрай угасна.

Том Риджър бързаше да се измъкне от пустинята, да поеме пътя към лагера, да превари самума. Той превърза с кърпа ранената си ръка, а с другата опъна юздата. Смутени като него, трите камили пръхтяха, издухваха нахлулия в ноздрите прах. Но чакай! Къде отиваше той? Не беше ли минавал вече оттук? Фучащият вятър още не бе успял да замете следите на трите камили. Значи въртяха се в кръг.

И ето, през кървавата мъгла той видя вили-вили. Като гигантска фуния с върха нагоре пясъкът се усукваше в ревяща вихрушка и се носеше подобно на чудовищно въже към висините, там, където би трябвало да бъде синият небосвод, а сега трещеше същият пясък, който се ронеше под краката на животните, който запълваше дрехите, устата, очите и ушите му. Диваците смятат, че небето е мъж с крака на ему. Вили-вили, смерчовете са щраусовите му крака.

Том усещаше, че се задушава. Сърцето му се бъхтеше пресилено в запълнените с прах дробове. Гърлото и устата му се напукаха в кървави рани. При буря диваците лягат на земята, омотават глави с трева и чакат. Но той не можеше да чака.

Една-единствена радостна мисъл проблясваше сред ужаса на стихията. Камилите бяха с него. А Крум и Бурамара трябваше да вървят пеш. При това Крум ранен. Бурята можеше да му помогне. Тя да ги премахне от пътя му.