Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Само да се измъкне! Той да оцелее! Да стигне в „Сити“, да събере хората си, да ги излъже, че Крум го е нападнал, и да ги поведе. Досега той смяташе помощника си за лекомислен младеж, с когото можеше да си играе както ще. А тоя път — каква твърдост! Или не — тоя път направо глупост! Защо трябваше да воюват? Какъв смисъл имаше това?

А бурята се усилваше. Животните вече не можеха да се задържат на крака. Клекнаха сами, свряха муцуни между предните си нозе. Скочи на земята и Том Риджър, сгуши се на завет между тях. Омота главата си с покривката на седлото. Преди това видя, че смерчът наближава. Пясъкът завря. Пустинята сякаш беше полудяла и бълваше във въздуха взривове от пясък, като се кикотеше с гръмкостта на оръдейни изстрели.

Нещастникът чувствуваше, че умира. Въздухът не му стигаше. Главата му пращеше от болка. Пред очите му се нижеха кошмари, един от друг по-ужасяващи. Ето, вързан за огромна лопата, той полита в напалена пещ редом с хляба за печене. Ето, попаднал е в мътна река и грамаден крокодил е захапал главата му, стиска с челюсти и го влече надолу към тинестото дъно да го удави. А зъбите се впиват все по-дълбоко и по-дълбоко в черепа му.

И камилата до него се задушаваше. Пясъкът ги засипваше с тежка, нажежена пряспа. Навяваше отгоре им нова дюна…

След два часа бурята отмина. Грохотът й заглъхна като боботене на далечни гръмотевици. Червената мъгла се утаи върху земята. Смазаните от въздушния напор треви и храсталаци се понадигнаха, изрониха навеяния пясък. Небосводът отново засия над главите им в огнения си блясък. Слънцето ги лъхна с цялата си жар.

Бурамара измъкна глава от купчината наскубана трева. После побутна Крум, който лежеше редом с него.

— Премина!

Раненият се надигна с мъка. Ръката го болеше нетърпимо. Кръвта вече бе спряла да тече, но се бе спекла, бе слепила раната с ризата. Всяко мръдване му докарваше рязка болка.

В опита си да стане той залитна и падна на колене. Отслабнал бе от загубената кръв.

— Да останем тук! — рече Бурамара. — Докато се съвземеш.

Крум се дръпна.

— Не! Нямам право да се излежавам! Трябва да го преварим. Стигне ли пред нас, събере ли шайката си, ще ни избият още на пътя. А там е Мария, сама…

— Поне да погребем Скорпиончето! — предложи Бурамара.

Крум не възрази. Това беше тъй естествено. Изчака, докато следотърсачът изрови в пясъка дълбока дупка, където положи клетника, после го засипа. Отгоре заби два кръстосани клона.

Тогава Крум отново понечи да се изправи. Бурамара го подкрепи. И така, опрян на рамото му, закрета по обратния път.

Метисът спря.

— Я чакай да превържа раната!

Положи го внимателно да седне на един камък и притича до близкия евкалиптов храст. Откъсна няколко листа, после почисти раната с вода. Скъса ръкава и наложи листата върху раната, като ги превърза с парчето плат.

— Сега може! — рече той.

И го поведе, по-право го понесе отново.

Доскоро замряла и безжизнена, степта отново оживяваше. Изпокрилите се от гнева на стихията животни излизаха от убежищата си и бързаха да наваксат пропуснатото време. Накъдето и да отправеше поглед, човек виждаше безброй живи същества: кенгура, емута, кози, папагали. Най-много папагали: черни, бели, жълти, червени, зелени, които се катереха по клоните, караха се, пощеха се, люлееха се на клюнове. И безброй змии, гущери, скорпиони. Гъмжило от насекоми.

През болката от раната, трескав, с напукани устни, Крум запита:

— Бурамара, сигурен ли си, че е Том?

— Когато не съм сигурен, мълча!

— Но как го позна, когато на това отгоре е бил и с чужди обувки?

— Видях го снощи. Помислих си: защо ли се е преобул? И днес разбрах защо. По целия път гледах от камилата следите му. Едните отиваха подир Скорпиончето, другите се връщаха.

— Отгде разбра, че Том е преследвал Скорпиончето, а не обратно?

— То е толкова просто! Всяко черно дете ще ти го каже. Следите на Том настъпваха следите на Скорпиончето.

Смазан от изтощение и от жегата, Крум опита да се усмихне:

— Чудна дарба имаш, Бурамара!

Следотърсачът не отвърна веднага. Тъмната сянка отново легна на лицето му. На Крум му се стори, че простена.

— Дарба! Като хрътка! Ловецът я пуска да гони дивеча. А пък аз цял живот съм мечтал да бъда човек, не хрътка.

— Не, приятелю! — опита да го успокои Крум. — Съвсем не е като хрътка. Тя само души. Не размисля. А твоето е друго. Логика. Съждения. Разумни догадки, на които търсиш обяснение. Ако беше в Европа, щеше да станеш…