Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Види се — проговори като че ли на себе си Том Риджър, — изровил е хубав камък от шахтата на Плешивия и е хукнал с него. А диваците са го настигнали…

Крум поклати глава.

— Или пък е заклал Бил Скитника. Затова е побягнал. А друг, който го е дебнал, го е пречукал, за да му грабне плячката…

— А копието?

— Копието усложнява въпроса. Но и европейците умеят да хвърлят копие. Между тях са и световните шампиони.

Докато те разговаряха така, Бурамара се въртеше в сложен зигзаг около жертвата, надничаше, докосваше с пръст някоя следа, опипом проследяваше очертанията й, дълбочината й, после се навеждаше до някой тревен стрък, сравняваше праха по него със съседните листенца, разглеждаше други смачкани стръкове, изравяше нещо из пясъка, другаде извайваше с пръсти някакви отпечатъци.

Най-сетне се изправи. Лицето му, покрито с едра пот, изглеждаше непроницаемо, ще речеш, грубо издялано само с брадва от червена евкалиптова дървесина.

— Е, Бурамара! — посрещна го Том. — Какво прочете?

Той като че ли не чу. Отмина то, отдалечи се на около двеста метра, свит, дебнещ, сякаш душеше следите.

— Като хрътка, която прави стойка — засмя се инспекторът. — Само че вместо пред яребица да не се озове срещу бивол.

Крум поклати глава.

— Бурамара не се лъже. И ти му вярваш, както и аз. Жалко, че вече се срещат все по-рядко такива виртуози. Допирът с цивилизацията притъпява способността им да разчитат следите.

— Напоследък забелязвам — подметна Том, — че и нашият виртуоз почва да изпуска фалшиви нотки. И на него ли повлия градският комфорт… Склерозата ли…

Вятърът внезапно се усили. Макар и със закъснение кокабурата и тоя път бе познала. Нажежената пустиня лъхна като отворена пеш. Въздухът се замрежи с облак прах.

— Земята на Австралия лети към морето — подметна Крум, проследил с поглед тъмния облак.

Не се доизказа, защото Бурамара се изправи насреща му още по-затворен в себе си, още по-мрачен.

— Не е дивак! — рече той тихо, но решително.

Крум отново почувствува същата болка в гласа му.

— Убил го е бял човек!

Том се разсмя със своя заплашителен смях, от който трепереха при разпита арестантите му.

— Става нещо е тебе, Бурамара! Да не си надигал нощес шишето? Белите хора имат револвери и пушки. Не мятат копия.

Чернокожият не отвърна. Цветът на кожата му го бе научил да преглъща униженията. Това не направи особено впечатление и на Крум. Началникът му си беше винаги такъв. Само да не сгрешиш нещо, да не му паднеш под прицела. Не ругае, не наказва. Ала насмешката му е по-непоносима от всяко наказание.

Вятърът се усили. Червеникавият облак, който пъплеше от изток, замрежи слънцето. Пясъчният прах започна да пълни очите, да дразни гърлата. До ушите им долетя далечна приглушена музика, тъжната песен на пясъците, едновременно заплашителна и благозвучна. Тук-там се усукаха прашни вихрушки.

— Я да се прибираме! — предложи Том Риджър, търкайки възпалените си от праха очи. — В „Сити“ ще се доразправим.

Крум възрази:

— По-добре да изчакаме още няколко минути! Да проверим изводите на Бурамара. Мине ли бурята, следа няма да остане.

Следотърсачът не го остави да се доизкаже.

— Готов съм! — рече той.

Крум го погледна ободрително. Том също кимна с глава, стиснал устни в решителна гънка.

Бурамара започна:

— Убиецът е опитал да заличи следите, все едно драскал по написана книга. Но Бурамара я прочете. По-трудно, но я прочете.

Не гледаше никого в очите. Само капките пот по грубото му лице под широкополата шапка се бяха уголемили. От напрежението ли, от жегата ли? Болен ли беше нещо?

— Скорпиончето е вървял бързо — продължи следотърсачът. — Крачката му е голяма, хвърляла е пясък назад. Тук се е спрял. Обърнал се. Стъпките му са успоредни, но раздалечени. Значи е застанал ей тъй!

И зае позата на човек, който очаква нападение с изваден пистолет. После продължи, като за по-голяма убедителност показваше с нужното движение всяко описвано действие.

— Убиецът е тичал. Следата от носовете на обувките с по-дълбока. Когато видял пистолета, спрял. Вдигнал ръце. Тъй тялото натежава на пръстите, там отпечатъците са по-дълбоки. Ако дигнеш само едната ръка, същият крак оставя по-дълбока следа, а другият натежава на пръстите. Двамата заговорили. Убиецът свалил ръцете, приближил се. Скорпиончето прибрал пистолета. Двамата седнали на този камък. Убиецът с по-тежък. Избърсал повече прах от камъка. Запушили. Ето пепелта. Ето единия фас, ето другия. После станали. Скарали се пак. Стъпките тъпчат една връз друга, ту по-плитки, ту по-дълбоки.