Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Значи реши се да станеш акула? — закачи го Плешивия.

— Тъй, тъй! Как позна? За малко опалче — малка торбичка. За голямо — голяма. И транзисторчета нося, за веселби. И револверчета — против страх. И дрешки — да се понаконтите. Я си представи, намерил си камък, милионер си вече, а се връщаш в Алиса тъй дрипав, както ви гледам всички…

Чиракът му, разтоварил вече едната камила, го подкани!

— Я кажи за убития!

— За какво убийство пак? — трепна Том Риджър. Търговецът се прекръсти. Австралийците са набожни хора.

— Клетият човечец! Намерихме го проснат на пътя. В гърба му копие.

— Пак диваците! — процеди през зъби инспекторът.

Неколцина надигнаха глас:

— Я тръгвайте, да изчистим планината от тях!

Мълчал досега, Крум запита:

— Кой е убитият?

Рибката отвърна:

— Не видяхме в мрака. Уплашихме се и шибнахме камилите.

Дълго още се спори в лагера, дълго се шушука след това за зловещите преживявания на изминалия ден. Дори след като глъчката утихна, Крум продължи да вижда мъждукащите цигари на бодърствуващите хора. Във въздуха прелитаха едри прилепи, търсейки зрели плодове или цъфнали бутилкови дървета, за да смучат нектар. Наблизо плачеше дете. Всички знаеха, че тъй пищи опосумът. Някъде се обади динго. А южното небе отгоре сияеше, опитваше да нашепне покой и здрав разум в стегнатите от страх и алчност сърца. Млечният път, разклонен в множество светли повлекла, разсичаше тъмносиния небосвод като раздърпан огнен пояс. Встрани от него грееха като гнили пънове в нощна гора двата Магеланови облака.

Звездите, безбройни и ярки, мъждукаха отгоре, безредно пръснати между огърлиците на ярките съзвездия. Ето Скорпион, ето Кентавър, Кораба с корабните платна, Южният триъгълник. Южният кръст се бе изправил отвесно. Значи бе настанало полунощ. А все още никой не заспиваше. Крум си представяше как всички дебнат свити в колибите си, опрели пръст на спусъка. Страхът се заражда от престъплението — страхът ражда ново престъпление.

Том Риджър заспа към разсъмване. Стори му се, че само бе дремнал, когато се събуди. Не разбра от какво. Протегна се, размаха ръце и заскача на място да посгрее премръзналото си тяло. После тръгна да обиколи постовете. На долния край завари Хари Плешивия.

— Нещо ново? — запита инспекторът.

— Нищо! Ни дивак, ни дявол!

И ей тъй, само да се намира на приказка, добави:

— „Паничката“ слезе надолу с черния. На камили.

Понякога на Крум Димов викаха на подбив Паничката. Той беше отличен мерач с пушка и с револвер по изхвърляни във въздуха чинийки. Не пропускаше. Пробиваше метната кибритена кутия. Но не това умение предизвикваше насмешката. Всички знаеха, че той не може да стреля по жива цел. Никой не бе го виждал да убие кенгуру, динго или дори птица. Говореха, че веднъж трябвало да арестува някакъв крадец. Но крадецът хукнал. Крум му извикал: „Стой!“ И макар че оня не спрял, не посмял да гръмне. Тъй го изпуснал.

Том настръхна.

— Накъде отидоха?

— Да видят убития.

Инспекторът се замисли. Да видят убития! А защо не му се обадиха? Том още беше инспектор. Защо го пренебрегваха?

Той поклати глава. Не! Не беше за убийството. За нещо друго. Какво ли? И защо с черния следотърсач, който вчера цял ден се въртя извън лагера? Дали Бурамара, този черен хитрец, не бе набарал някое още по-богато находище на опали? И сега бе отвел натам приятеля си скришом. А разследването на убийството беше само залъгалка? Може би тая вчерашна тревога с търкулнатия от планинските аборигени камък е била също лъжлива, целеща да изплаши опалотърсачите, ако им хрумне да ходят нататък.

— Ще ги настигна! — рече той на Плешивия Хари. — Трима ще се оправим по-лесно.

Отвърза една камила и се нагласи в седлото. После тръгна по дирите им. Мракът още не се бе разсеял. Само на изток, иззад черната ивица на пустинния кръгозор, се разгаряше слабо лилаво зарево. Наблизо светеха като намазани с фосфор белите клони и стъблото на евкалипт-привидение. А под него? Том мигновено залегна, извади пистолета, вдигна предпазителя. Отдолу стоеше рошав дивак с вдигнати ръце. В следната секунда щеше да запрати копието…

Инспекторът се изправи посрамен. Добре, че не го видя никой. Изтупа праха от коленете и дрехите си. По тези краища има много тревни дървета с високи стволове, облечени с изсъхнала ланшна шума и кичур свежи листа на върха като туфа трева. Повечето са с едно стъбло, право като колона. А тревното дърво, наричано „чернокожия“, се разклонява и в мрака, особено при уплашени хора, заприличва на дебнещ абориген.