Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Следи много — рече той. — Не мога да позная кои са на убиеца. Едно знам — не е „дивак“. Никакъв „дивак“ не е влизал в „Сити“.

Облаче на стара болка мина по лицето му, когато натърти думата „дивак“, изречена от Том Риджър.

Неговият извод потвърждаваше мисълта на Крум. Аборигените не крадат опали, аборигените не ползуват нож при убийство.

Изведнъж дъхът му спря. Той забеляза камата на Бурамара, окачена, на колана му. Наистина туземците не си служат с нож, но само докато влязат в допир с цивилизацията. А Бурамара и другите като него го ползуваха. Никой не умееше да го хвърля по-ловко от Бурамара. При това той не беше чист абориген, а метис. Статистиката не говореше нищо за метисите… Дали пък… И затуй още рано-рано бе излязъл с Мария… За алиби…

Мария го дръпна за ръката, повлече го към палатката им.

— Да си ходим! Взех пробите. Научих каквото ми трябва.

Крум отказа.

— Ти може да си свършила работата си. Аз не съм.

— Замириса на кръв. Да се махаме!

Братът поклати упорито глава.

— Мария, аз не съм като тебе лудетина! Аз не надувам напразно газта на автомобила, аз не се надбягвам само за удоволствие с акулите, аз не рискувам живота си напразно заради някакви бели растения. Когато реша нещо, то значи, че има смисъл.

— Смисъл! Е, какво намери досега?

— Ами Бил Скитника?

— И ти искаш като него? Круме, моля те, да се махаме!

Той тръгна с нея.

— Виж какво! Аз оставам. Докато забогатея. Та да уредя сметките си… Ще ти купя една хубава лаборатория, да не се мъчиш…

— Може да забогатееш, не споря, а може да си пропилееш силите и времето. И живота. Търсачеството е като тотализатора — спечели един, сто губят.

— Изглежда ми допада на вкуса! — усмихна се Крум. — Човек заиграва на лотария, когато не му остане друга надежда.

Внезапно той стана сериозен.

— Мария, това съвсем не е хазарт. Това е сигурно начинание. Под краката ни е заровена цяла съкровищница. Черен благороден опал! Кралят, бащата на скъпоценните камъни! — тъй го възпява Шекспир. Става дума само за време. Кой ще устои?

— И кой ще заварди гърба си от ножа.

— С мен е Бурамара. Мен няма да издебнат.

Мария вирна упорито глава.

— Аз пък ще си ходя! Трябва да бия тревога. Никой освен нас не знае каква заплаха се заражда в Мъртвото сърце на Австралия — ужас, който ще разнесе смърт и пустош по цялата планета.

— Не те ли избива малко на мелодрама, сестричке? Да не си попрекалила с научно-фантастичните романчета, та навсякъде ти се привиждат космични катастрофи?

Тя се усмихна тъжно.

— Космична катастрофа — не! Само земна! Не познавам твоята наука, не познавам психологията на клиента, на престъпника, на аборигена. Едно нещо знам донякъде — от какво боледуват растенията. Повтарям ти го пак без колебание. Такава болест не е позната до днес. В сравнение с нея всички заболявания на растенията изглеждат както зъбният кариес в сравнение с рака.

— Имаш склонност към хиперболи.

— Безспорно по-страшна от рака. Защото ракът унищожава отделния индивид. След година-две пък може да се окаже, че изпълнява някаква важна биологична функция в естествения отбор. Бялата гибел или както аз съм я кръстила за себе си „ахлорофилоза“, заплашва живота въобще.

Крум не я дочака да се изкаже:

— Я аз да вървя, че лопатата ме чака! А за твоята „ахлорофилоза“ да не се тревожим много. Светът е пълен с велики учени. Все ще намерят средство за борба.

— Ако имат време. Защото и досега не е намерено средство, което да унищожава направо вирусите в организма. Борим се главно с ваксини и серуми. При растенията този метод е неприложим. При това познатите ни вируси са специализирани, нападат определени видове растения или животни. Ахлорофилозният вирус не подбира, поразява наред. Не закача нищо друго. Само хлоропластите, зелените лещовидни зрънца с хлорофила. Унищожава ги.

Крум беше ловец на престъпници. Ставаше дума за нещо подобно на престъпление. Макар че и жертвата, и убиецът бяха микроскопично малки, логиката на престъплението беше една и съща.

— За мен като криминалист има само две решения. Или убиецът не е един, а много, замаскирани като един; или пък жертвите са едни и същи.

Мария трепна. Разбиране осени лицето й.

— Има подобна хипотеза! Според нея клетката на зеления лист е симбионт: свързани в едно безхлорофилното тяло — носител на другите жизнени функции, и хлоропластът — ловец на слънчевата енергия. Тази хипотеза допуска, че в процеса на еволюцията са се съюзили в симбионтни отношения някакви безхлорофилни същества, гъби или амеби, които вече не съществуват в свободно състояние, и особен вид зелени водорасли. Хлоропластите наистина изглеждат като самостоятелни съставки на клетката: движат се из протоплазмата съобразно осветлението, растат и се размножават чрез делене независимо от нея. Пък не само хлоропластите. Според някои, и митохондриите — центровете на дихателните клетъчни процеси. Най-дръзките хипотези предполагат, че клетката не е монолит, а нещо като федеративна държава.