Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Том Риджър запита:

— Е, какво мислите?

— Кажи ти! — сопна му се Скорпиончето. — Нали затова си градоначалник?

— Сега аз ще слушам. Накрая ще преценя.

— Няма какво да преценяваш! Щом си милиция, ще ни пазиш. Не ни ли опазиш, ще изберем друг.

— Разправиите не помагат! — намеси се Крум. — Ами казвайте, видял ли е някой нещо, чул ли е?

Всички се спогледаха. Вдигнаха рамене. По едно време се обади някакво съсухрено човече. Викаха му Пастора, защото твърдеше, че някога следвало богословие.

— Опалите променят цвета си — почти прошепна то. — Здрав ли е собственикът им — един цвят. Болен ли е — друг.

— Какво общо има това с убийството! — махна с ръка Том.

— Как какво? — докачи се Пастора. — Снощи, като видях опала, рекох на покойника, бог да го прости: „Бил, нещо ми се червенее в камъка. На кръв ми прилича“. И ето…

— Глупости! — сряза го Том.

Но няколко гласа възразиха шумно:

— Не са глупости!

— Всички знаят, че скъпоценните камъни познават.

— И лекуват!

— Имат магически свойства. Изумрудът например лекува от ипохондрия.

— Ти знаеш ли какво е „ипохондрия“? — подигра го друг.

— Не е важно! Важното е, че лекува. Аметистът предвардва от пиянство. Тюркоазът носи щастие в любовта.

— Ахатът пък пази от клюки и земетресения…

— Едно и също ли са клюките и земетресенията?

— Рубинът предизвиква страст, топазът — ревност, аквамаринът — нежност.

— Скъпоценните камъни се раждат от дъгата.

— Върху нефрита не пада мълния.

Том едва успя да надвика това безсмислено надприказване:

— А от нож кой пази?

Хората изведнъж се смълчаха, припомнили си за какво са се събрали. Джо Кенгуруто се обади:

— На това място аборигените надупчиха одеялото ми с копията.

— Те не убиват с ножове — възрази Крум.

— Всеки убива с туй, което му падне под ръка.

— Не винаги. Има проучвания. Установено е. Англичаните и белгийците предпочитат отрова. Индусите и тези, които са живеели в Индия — удушване, американците и белите австралийци — пистолет, американските негри и италианците — нож…

Неволно той долови погледа на Джо Кенгуруто, който го стрелна злобно. Бегло подозрение прониза съзнанието му: Джовани беше италианец. Но преди да обмисли основно това си хрумване, преди да каже нещо, дочу отдалеч сигнала, който Мария свиреше с уста тъй пронизително, както не умееше никой от ковбоите, които бе срещал. Петте тона на „Мила Родино“ вече бяха станали сигнал за повикване на всички български младежи в Аделаида и Вирджиния. Сега в този сигнал не се долавяше безгрижието на благополучното завръщане, а нещо друго — несдържана тревога.

Крум забърза насреща.

Задъхана от вълнение и умора, Мария заразправя:

— Мозайка! Като по овощните дървета. Вирусът й поразява хлоропластите, носителите на хлорофила. Сегашната мозайка не се задоволява с няколко петънца, а се разпростира върху целия лист.

— Виждала ли си другаде такава? — запита Крум.

— Не.

— От какво тогава си тъй сигурна?

— Може да е интуиция. Но съм убедена, че е вирус. Непозната, зловеща болест, която се разнася с невероятна бързина. Повечето вирусни болести се развиват само по определени растения. Другите видове между тях остават незасегнати. Тази поразява наред: от акацията върху соргото, от соргото върху кенгурската трева, а оттам върху евкалипта. От него пък върху спинифекса. Вчерашната зелена поляна днес изглежда облепена със слана.

Мъжете, които ги бяха наобиколили, мълчаха с недоволен израз. Стесняваха се да й кажат, че това не ги засяга никак. Само братът й се обади:

— Затова ли тази паника?

— Не затова! — обади се и Бурамара. — А за нападението!

— Какво?

Мария обясни вместо него:

— Един огромен камък се търкулна върху нас. Добре, че Бурамара беше до мен. Той ме блъсна в една дупка и скалата профуча отгоре ни, без да ни смачка.

Както изглежда, това премеждие не беше тъй важно за нея. Затова се върна пак към първия си разказ.

— Представяте ли си какво може да стане, ако болестта не бъде ограничена, ако продължи с такава бързина да залива страната?

— Какво пък толкоз?

Тя пое дъх и почти извика:

— Гибел!

Крум я побутна по рамото.

— Увличаш се, сестричке!

— Не се увличам! Без хлорофил няма растения, без растения няма живот!

Бурамара също не се тревожеше за земната флора. Тревожеше го повече нападението.

— Хора бутнаха скалата. Нарочно. Да ни убият.

При тази вест Крум настръхна.