Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Белите носят зло! — тъй говореше Джубунджава. — Затова черните трябва да избягат от белите. Да не се заселват в резерватите, да се върнат в пустинята, по-далеч от белите!

А Гурмалулу бе подчинил душата си на белите. Не бе послушал стария Джубунджава. Затова трябваше да умре!

Недоволник беше Гурмалулу. Вечен скитник като всички черни хора, той реши да види как живеят белите. Затова отиде при белия магьосник със стоте жени. Наричаха го Ми-Си-Онер. Откупил бе от племената им сто девойки, а не живееше с тях и не чакаше да му носят те храната, а ги хранеше той и само ги учеше да пишат някакви знаци на книга и да пеят. Отиде Гурмалулу при него, а той му показа един кръст, който висеше на шията му, и му рече: „Това е Исус-тотем. Най-силният тотем!“ Накара го да облече голото си тяло в дочени дрехи и да се кръсти. Само за това му даваше храна и нищо друго не му искаше. Макар че беше хубаво, Гурмалулу не се задържа дълго при него. Скитническият му дух не го оставяше на едно място. Отиде си, стана пастир в една ферма. Избяга и оттам. Залови се да сече тръстика. Не го свъртя и в тая плантация. Пак се върна при магьосника със стоте жени. Той дори не му се разсърди. Даде му да прави бумеранги и дървени кенгура, които продаваше на чужденците, а с парите купуваше храна за всички. Тогава мина един „художник“. Тъй белите наричат хората, които рисуват не свещени чуринги върху дърво, а други картинки върху хартия. Изобразяват не духове и демони, не тотеми, а поля и дървета, планини и пустини. Гурмалулу тръгна с него да му носи кутиите и листовете. Беше много смешно. Веднъж и той опита да рисува. „Художникът“ му даде лист и бои. Нищо не излезе. Всичко се размаза. Но Гурмалулу не се отчая. Когато се прибраха в мисията, той поиска от Ми-Си-Онер други листове и бои. Старецът му купи и го остави да се маже с тях. Гурмалулу мацаше и късаше, мацаше и късаше. Понякога, в неделя, защото само тогава позволяват, ходеше на кино. Много обичаше да гледа ковбои, които се стреляха и избиваха със стотици.

И един ден (ех, ако можеше никога да не бе настъпвал този ден!) в мисията дойде мистър Том. Застана зад него, погледа-погледа, па запита:

— Имаш ли и други рисунки?

— Не! — отвърна Гурмалулу. — Късам ги!

Мистър Том рече:

— Няма да ги късаш! Ще ги даваш на мен. Ще напуснеш мисията. Ще станеш велик. Като Наматжира.

Гурмалулу беше чувал нещичко за световноизвестния черен живописец, станал академик. Властта направила само за него изключение, като му разрешила да живее в Алис Спрингс. Той не се съгласил. Поставил условие да пуснат цялото му племе, което хранел и поял. И понеже му отказали, обиден, купил лека кола и камион с ремарке, та да го превозва. Превърнал рода си в моторизирани чергари. Гурмалулу беше чувал и това, че Наматжира купувал на всичките си близки ракия, макар че белите не дават. Не знаеше само какво значи „велик“.

— Ще имаш много пари — поясни мистър Том.

— Че защо ми са? Ми-Си-Онер ме храни добре.

Ала мистър Том не се отказваше тъй лесно. Отведе го в колата си, почерпи го с уиски. Дотогава Гурмалулу не бе опитвал такова питие. Главата му се замая. Целият свят стана по-хубав. Дори белият мистър Том не му изглеждаше вече тъй противен с дългия си нос и недораслата си уста. Вече не му миришеше толкова лошо, колкото миришат всички бели. Напусна мисията. Върна се при рода си. Почна да рисува. Мистър Том идваше всяка неделя, донасяше му хартия и бои и отнасяше със себе си това, което Гурмалулу бе приготвил. За всяка рисунка му оставяше по шише уиски. Гурмалулу пиеше и черпеше наред мъже, жени и деца. И те пиеха, веселяха се. Само Джубунджава мърмореше недоволно:

— Това носят белите! Смърт и уиски. И ловци, които вече не могат да държат копие, които не могат да мятат бумеранг.

Спиртът беше по-силен от неговия гняв. Затова никой не го слушаше.

Един ден дойде Джо Кенгуруто. Тъй му викаха белите, макар че не беше от тотемната група на Гурмалулу. Дойде с празни ръце.

— Мистър Том не ще повече рисунките ти. Не ги купуват.

— Защо не носиш ракия?

— Няма рисунки, няма уиски!

— А какво, ще прави Гурмалулу без уиски?

Джо Кенгуруто пошепна в ухото му:

— Ето какво иска мистър Том — да му рисуваш чуринги!

— Не! — изхриптя Гурмалулу, разтреперан от ужас.

— Тогава няма и уиски!

Джо Кенгуруто си тръгна. Както рече, тъй направи. Не остави нито една бутилка.

Гурмалулу едва издържа два дни. Вече не можеше да гледа, не можеше да слуша. Стана зъл. Никога не бе вдигал ръка върху Руби и децата си, а сега удряше, щом му се мернеха. Не изтрая. Тръгна през пустинята. Намери мистър Том и му каза: