Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Безсмъртното момче Табала — тава беше кокабурата. Скрита в короната на отсрещното дърво, тя стискаше в нокти уловената змия. Злокобна птица. Дори змиите се боят от нея. От нея сега зависеше кота ще умре Гурмалулу. А тя не бързаше. Измъчваше го. Стоеше си на клона и оглеждаше с доволен израз околността.

Гурмалулу знаеше. Естествена смърт няма. Човек умира или от рана, или от магия. Магия може да прави всеки. Достатъчно е да насочи магическата кост към врага си или да я подхвърли в колибата му и оня да я види, за да умре. Но тогава близките на жертвата са длъжни да отмъстят. Когато душата излезе през устата, тя се вселява в някой камък, някое дърво или пещера. Живее дълго там, докато край нея мине жена, която чака дете. Тогава душата се вселява в детето. Гурмалулу огледа полето. Видя един голям камък като човешка глава. Би искал там да се посели неговата душа. Дано само е свободен камъкът! А после? В какво ли дете щеше да се прероди? Ех, ако имаше щастие да се роди дългонос бял човек, да не бяга от белите! Да не гледа все в земята, а да вири големия си нос нагоре, да се перчи с него!

Както лежеше, осъденият виждаше цялото си селище на двадесетина разкрача от него. Това бяха няколко заслона, колкото са пръстите на ръцете му, от сплетени вейки, покрити с шума, и вдлъбнатини в земята за всеки човек. Мъжете седяха отвън с кръстосани крака и приготвяха копията си, като им прикачаха нови остриета от камък, счупени бутилки или от фаянсовите изолатори на телеграфните стълбове. За да им придадат исканата форма, ги огризваха със зъби. Такива наконечници са крехки, чупят се при първото мятане. Всеки път трябва нов. Други оглаждаха каменните си брадви, които не се нанизват на дръжка, а се хващат направо в дланта. Трети дялкаха лангуро — едновременно нож, щит и копиехвъргачка. Четвърти приглаждаха с каменните си ножове триони бумерангите си. Наоколо се въртяха кучетата им, мършави и прегладнели като стопаните си. С тях ходеха на лов за кенгуру, те им донасяха убитите с бумеранга птици или пък самите бумеранги, ако не са се върнали сами. Жените плетяха от косите си торбички за събраните плодове, мелеха тревни семена, като ги чукаха между два камъка, други забъркваха храната си в дървени коритца, които нощем служат за люлки на бебетата им. Всички, мъже, жени и деца, бяха съвсем голи, без никакви дрехи освен изплетените от жилава трева поясчета за окачване плячката и превръзките от евкалиптова кора на главите, които вдигат косата от очите. Само на ходилата си имаха нещо като сандали, също от евкалиптова кора. На ръцете си бяха окачили гривни от папагалски пера. Жените бяха наболи в косите си цветя. Отсреща пък, отвъд селището, стоеше усамотена колибата на момчетата, които нямаха право да живеят сред семейните, понеже не бяха минали обреда на посвещението. Те стояха прави като жерави, с един подгънат крак, опрян в коляното на другия, и се разговаряха по мъжки.

Гурмалулу неволно се унесе в спомените си. Някога и той като всички мъже живееше в момчешката колиба. Бяха му казали, че е достатъчно пораснал и е срамота да се навърта все около майка си. А дотогава правеше каквото му хрумне. Черните родители не са като белите. Те позволяват на децата си всичко. Само ги учат какво да правят, без да ги наказват, без да ги бият. Ето и сега Нгалбара показваше на сина си как да се оправя по следите на животните, като му ги рисуваше върху пясъка. Добре беше Гурмалулу тогава. Всички братя на баща му му бяха бащи, всички сестри на майка му — майки. Той имаше един баща и две майки по-малки от него. Но те умряха рано от магарешка кашлица. Много гинеха децата на племето. Но той оцеля. Рано-рано му пробиха носа. Джубунджава му сложи парче лед и го държа, докато престана да го усеща. Тогава проби хрущяла му с костно шило. Направи му голяма дупка. Защото баща му искаше синът му да бъде красив. В дупката сложиха една дебела клечка да запушва ноздрите му. Най-голямата красота на мъжа е да диша през устата, а не през носа като жените.

Веднъж Гурмалулу се бе разболял тежко. Бяха срещнали група бели, които все кихаха и бършеха дългите си носове с бели парцалчета. Много дни Гурмалулу киха и кашля. Някакъв демон се бе заврял в гърдите му и то душеше. Не му стигаше въздух. Трепереше. Ту го хвърляше в огън, сякаш бе попаднал в горски пожар, ту замръзваше, като че ли бе легнал върху лед.

Тогава Джубунджава беше казал:

— Белите демони идват и носят смърт. След тях остава смъртта. Нейното лице е лицето на белите. Демоните на смъртта са бели.