Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Ти виждал ли си я — запита поразвеселен Крум, — та ми я описваш тъй подробно?

— Който я види, не може нищо да описва! — обиди се следотърсачът.

— Да не е бабур, гигантската змия? — намеси се и Мария.

— Не е. Бабур е тайпан, змия. Само че по-голяма, по-отровна. Дори ако ухапе сянката на човека, той пак умира.

— Да не би пък да е бунип? — запита Мария. Всички естественици искат да научат нещо за това тайнствено чудовище, за което говорят легендите на аборигените.

Бурамара поклати глава.

— И бунип не е. Бунип не е змия, макар че има сила като Змията Дъга. Зърнат ли го във водата, чернокожите падат по лице, да не видят очите му.

— А какво може да ми направи Змията Дъга?

— Да те глътне, да ти вземе разума. И ти да тръгнеш за смях на хората. Змията Дъга не е сама. Пазят я ир-мунен — кучета с женски крака, и билау — хора с ястребови крака. Дебнат оскубани щрауси ему. Наоколо бродят зайци като слонове, кенгуру като черквата и огромни сухоземни крокодили.

— Чак пък толкова! — засмя се Крум.

Но Мария сега стана сериозна. Лудетината имаше дарбата да отскача от една крайност на друга.

— Не е толкова смешно! Някога, в креда, тук било дъно на море. И сега нивото на езерото Айр е дванадесет метра по-ниско от морското равнище. По крайбрежието му подскачали динозаври яйцеяди, които наистина приличали на оскубани щрауси. По-сетне техните места заели приличащите на зайци дипротодонти, големи като носорози, а така също гигантските кенгура и щрауси. Защо да не допуснем, че някои от тях са оцелели до историческо време, че са населили митовете на аборигените?

Крум я прекъсна:

— Тъкмо по твоя вкус. Можеш да лудуваш, да скиташ, да търсиш онова, което го няма.

Тя не каза нищо. Мълчеше. Полицаят се сети още нещо:

— Джо Кенгуруто разправя, че тревите и дърветата умирали. Побелявали и умирали. Всички до едно. Под тях оставала гола пръст и скали — нищо друго.

Бурамара прибави:

— Змията Дъга предупреждава. Белокожи! — казва тя. — Вървете си! Да не загинете като белите треви. Знаете ли приказката за опалотърсачите? Не я знаете. Двама братя намерили жила. Три месеца копали те, гладували, жадували. Накрай достигнали опалите. И единият брат убил другия. Опалите подлудяват белите.

Мария го прекъсна. В доскорошната лудетина изведнъж се бе събудил ученият, фитопатологът.

— Бурамара, как са изглеждали белите растения? Сгърчвали ли са се, изгнивали ли са, пречупвали ли са се стъблата им?

— Тъй разправи Джо. Изведнъж почват да пожълтяват, да изсветляват, да побеляват. И чак тогава клюмват. Бялото пълзи от планината надолу, залива здравите.

Тя се замисли. Сякаш забрави всичко друго: опалите, гигантските кенгура и зайци. Заговори си сама на глас:

— Зеленият цвят се дължи на хлорофила. При всички растения. За да се обезцветяват листата, значи изчезва хлорофилът. При пълна тъмнина той не се образува. Тук, обаче, нищо друго не е толкова много, колкото слънчевата светлина. Ако беше липса на магнезий или други микроелементи, пораженията нямаше да бъдат тъй светкавични. „Бялото пълзи“. Какво може да пълзи така? Бръмбари, червеи? И то в моя район…

Крум я прекъсна:

— Да си ходим! А ти после мисли за твоите растения!

Тя стисна ръката му.

— Тръгвам с теб! Трябва да разбера какво е това!

— Не! — опита да й се противопостави той. — Ти не знаеш какво представляват мъже, обхванати от алчност. Нямаш представа за подобно сборище от авантюристи.

Изглежда още не я бе опознал както трябва. Тя скочи и се изправи насреща му — дребна, крехка, но решителна.

— Тоя път лудетината ще лудува за нещо сериозно!

Гурмалулу трябваше да умре. Осъден беше от неписания закон на племето, от мъдрия Джубунджава, който спазваше закона. Джубунджава беше най-старият в рода, Джубунджава разказваше всички предания и митове, знаеше всичко за духовете и за чурингите, знаеше как се прави магия и как се обезврежда направена магия.

А Гурмалулу беше сгрешил. Сам той съзнаваше вината си. Затова покорно бе легнал върху постеля от оскубана трева по гръб и чакаше смъртта. По-рано, когато беше живият Гурмалулу, а не осъден мъртвец, той както всички черни хора спеше по очи. При спане на гръб душата може да изскочи от отворената уста и да не се върне вече. Сега душата му беше длъжна да го напусне.

Джубунджава бе насочил към него острието на магическата кост от счупен човешки пищял и бе изрекъл зловещото заклинание:

— Когато безсмъртното момче Табала се изкиска, Гурмалулу ще умре!