Петър Бобев - Опалите на Нефертити

И след като го бе гледал дълго, бе добавил:

— Няма да умре. Въшките си стоят на него. Ако го напуснат, значи няма спасение.

И Гурмалулу не бе умрял.

Там, в лагера на момчетата, той научи всичко, което трябва да знае и да умее истинският мъж: да мята копие и бумеранг, да си прави наконечници, да чете следите. Накрай дойде посвещението в мъж. Оттогава са ръбците на гърдите му. Показа се достоен. Издържа всички изпитания: и глад, и жажда, и раните от каменния нож, които му нанесе по гърдите Джубунджава.

Напразно! Защото сега трябваше да умре!

Наоколо се ширеше все същата степ, обрасла с рядка трева. Тук-там се извисяваха огромни евкалипти, едни бяха нацъфтели, грееха като розови облачета, закачени в дългите бели клони; други щяха да цъфнат по-късно. На изток степта преминаваше в обрасла със скреб пустиня. Мулгата — бодливата акация, растеше в просторни непроходими храсталаци, в които се крият гущери, змии и птици. От клоните й черните хора си правят копия и бумеранги. А още по на изток почваше истинската пустиня с накъдрените дюни. По пясъка растеше дяволската трева спинифекс, през която и кенгуруто не обича да минава. А още по-нататък, на изток, юг и север, почваше чакълестата пустиня, където пък нищо не вирее. На запад се издигаше планината, светилище на Змията Дъга. Но тя беше извън ловната област на Гурмалулувия род. Оттам бе тръгнало „бялото наводнение“. Тъй Джубунджава нарече побеляването на листата. Отначало хората се радваха, защото, останали без паша на запад, всички животни се бяха придвижили насам. Никой не помнеше такова ловуване. Никой никога преди това не бе преяждал така. Животните се трупаха, кажи-речи, до самото селище. Ето и сега. Накъдето отправеше поглед, Гурмалулу зърваше ту кенгуру, ту ему, ту мравояд или ехидна, ту някоя подивяла камила, коза или магаре. Те не бягаха от засушаването. Та кенгуруто издържа без вода до три луни. Дори когато е до ручея, то пие веднъж на пет дни. Подире им се примъкваха и дивите кучета динго, припълзяваха змиите, гущерите и скорпионите, долитаха бръмбарите. По дърветата нависваха огромни гроздове от птици: розови и бели какаду, зелени вълнисти папагалчета, пъстри нимфи, бухлати папагали.

— Хубав дивеч! — се бе израдвал някой.

А Джубунджава бе отвърнал:

— Толкова много дивеч не е на добро!

Макар че му вярваха, хората бяха доволни. Не винаги има толкова ядене. Пък после — какво ще му мислят отсега? Ето и днес мъжете тръгваха на лов. Пръсваха се във верига. Щяха да подплашат някое кенгуру към засадата, където най-сръчният ловец щеше да го прониже с копието си. Някога, преди да се разтреперят ръцете му от уискито, Гурмалулу също стоеше в засадата. Гурмалулу беше тоя, който подсвиркваше на емуто, за да го подмами, той хвърляше разпалени въглени в дупките на опосумите, да ги прогони навън. Той извличаше най-ловко, без да ги скъсва, триметровите дъждовни червеи. Жените вече не излизаха със своите колчета за ровене. Сега, когато имаше толкова месо, мъжко ядене, нямаше нужда от женска храна, от корени, треви и зърна.

До колибата му седеше неговата Руби. Седеше като вдовица, посипала главата си с пепел и навързала по тялото си зелени вейки. Тя тикаше в огъня смолисти евкалиптови клонки и се опушваше с тях. Беше надрала до кръв лицето и тялото си. За нея, както за цялото племе, той беше мъртъв. А Руби беше добра жена. Носеше много храна. Гурмалулу си я бе взел по стария обичай. Тогава, млад воин, хубав и силен, с нависнали черни вежди и сплеснат нос, с голяма хубава уста и дебели устни, с коса, събрана на кок, заплетена с клечки и треви и посипана с червен прах, нашарен с бяла и червена глина, Гурмалулу стоеше в редицата ведно с още шестима младежи. Чакаше пред колибите на съседното селище, където девойките от тяхната брачна група бяха излезли насреща им, всяка пред избраника си, нагиздени и желани. Срещу него стоеше тя, Руби. И го гледаше. И хем се усмихваше, хем пребледняваше. Брачният обред не е лек. Не всяка оживява. По знак на старейшината всеки младоженец стовари дръжката на копието си по главата на своята избраница и в безсъзнание я отнесе в сватбената колиба. И Гурмалулу удари Руби. Досега не бе съжалявал за това.

А сега трябваше да умре! По-право вече беше мъртъв. И неговата Руби — вдовица. Вече не той, а братята му, другите бащи щяха да рисуват по пясъка следите на дивеча, за да учат синовете му, които поглеждаха страхливо към него иззад колибата. Надзъртаха, ала не дръзваха да се приближат. Защото Джубунджава, седнал тържествено пред колибата си, с дълга бяла брада, груба като коренище на спинифекс, следеше никой да не престъпва закона.