Вечерта, когато го бе извадил повторно от кутийката, всички отново бяха ахнали, замаяни от чудния камък, който продължаваше да грее и в мрака с неописуемите си черни сияния.
— Нощен опал! — бе отсякъл Фред с гласа на познавач. — Ако го сложим пред фотолента, ще остави следа. Това са те, най-скъпите опали! Ролс ройсът ти е вече в ръцете!
Всички знаеха, че има дневни и нощни опали. Знаеха също, че нощните са по-ценени. Знаеха, че с това камъче Бил Скитника щеше да скъса веднъж завинаги със скитничеството. Едни му бяха завиждали, други само го бяха облажавали. И когато той се бе прибрал да спи, всички се бяха втурнали в шахтите си да копаят до зори. Богатата находка бе разпалила алчността им.
Том Риджър разбута тълпата и почна да рови с прът в жарта. Заловиха се да му помагат и други. Напразно. Освен една опечена змия не намериха нищо. Навярно във всяка колиба под купчината суха трева се топлеха по няколко змии. А скъпоценният камък бе изчезнал, сякаш изгорял в огъня. Ясно, убиецът го бе задигнал.
От този момент сякаш стана чудо. Тези, които допреди малко се считаха другари, сътрудници в едно общо дело, почти братя, изведнъж се оказаха врагове, обкръжени с невидима стена от подозрителност и страх. Убиецът беше някой измежду тях — може би тоя, който седи до теб, може би тъкмо оня, който дели с теб колибата ти. Стои и дебне, ако и ти имаш щастието или нещастието като Бил да намериш камъче, което струва един човешки живот. И теб тогава ще намерят с надупчен гръб под изгорялата колиба.
Том Риджър все още представляваше властта тук. Но и без официалните си права той бе успял сам да се наложи над тая пъстра сбирщина. Инспекторската значка не беше достатъчна. Силата, авторитетът му се налагаха от група опалотърсачи, които не си поплюваха, начело с откривателя на находището Джо Кенгуруто, за когото тая чест беше най-малката отплата. Макар и без никакви облаги, всички го чувствуваха, кажи-речи, собственик на залежите. Тъй, неусетно, негласно призната от всички, тая група образува ядрото на някаква своеобразна вътрешна милиция. Тези мъжаги организираха охраната, нощем, те изследваха пущинаците, първи, преди да навлязат в тях търсачите. Към тях сега бяха обърнати очите на всички. Без да го пита някой, ей тъй, поради качеството си на бивш помощник-инспектор, в тая група се бе озовал и Крум Димов.
Той дори не бе взел отпуск, а бе изпратил телеграфически оставката си и без да дочака отговора, бе тръгнал с Мария насам. Слушал бе, птичката на щастието не каца два пъти на едно рамо. Или щеше да оправи наведнъж сметките си, или да пропадне. А Мария беше като замаяна от новината за безхлорофилните растения. Може би не беше го чула, когато й бе съобщил за подадената оставка. Тръгнали бяха насам със следотърсача Бурамара, който не бе пожелал да се дели от досегашния си шеф. Някаква мълчалива, неизявена привързаност се бе родила през последната година между добродушния полицай и мрачния, затворен в себе си метис. Никой не го знаеше кой е, откъде е. Разрешили му бяха да живее в града, защото нямаше съмнение, че е метис. И цветът на кожата му, и малката тънка уста, и челото — всичко издаваше примеса на бяла кръв. При това никой никога не бе чул нещо лошо за тоя четиридесетгодишен мълчаливец, който преди двадесетина години сам бе предложил на полицията умението си на следотърсач. Тогава грозно престъпление беше потресло цяла Австралия. Беше убита дъщерята на един фермер. Привидно без никакви причини, без никакви улики. Полицейските кучета не намериха никаква следа. Бурамара бе дошъл сам и бе казал на инспектора: „Аз ще хвана убиеца!“ След две седмици наистина го бе докарал с белезници на ръцете. Преследвал го по петите из пустинята, дебнал го и накрая го довел до припадък от умора, настигнал го, докато спял, и вързал ръцете му.
Понякога кръвта на черните му прадеди се събуждаше и у него. Той изчезваше за месец-два, после пак се връщаше, за да се отдаде на работата си с още по-голяма страст.
Сега Бурамара и Мария бяха излезли из околността да събират образци от странната болест. Само те двамата от целия лагер не се интересуваха от опалите, докато в същото време Крум Димов сякаш бе обезумял. Копаеше от тъмно до тъмно, както може да копае един българин. Прибираше се грохнал, нахранваше се набързо и заспиваше още докато Мария му разправяше за своите открития. И все напразно: нито един опал, нито едно опалче за цяр поне. Само глина и чакъл. И той беше от тия, които вчера бяха завидели на Бил Скитника. Едно такова камъче щеше да оправи проклетия чек.
Читать дальше