Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Какви хора?

Бурамара наведе глава.

— Чернокожи!

— Ти видя ли ги?

— Само отдалеч. А не познавам стъпките им. Когато чернокожите гледат стъпките, все едно че белите гледат лицето.

Мария разправи, че след като каменната грамада префучала, двамата видели как по скалата побягнали като сърни няколко голи аборигени. Бурамара я отвел в някаква пукнатина между камънаците и се изкатерил нагоре. Там, откъдето била бутната канарата, лежали два дървени лоста. Наоколо личели следите на шестима чернокожи. Нито един бял. Той не се опитал да ги преследва. Защото се боял от Змията Дъга. А и нямало смисъл — сам, невъоръжен. Върнал се долу, после двамата припнали към лагера.

Том Риджър поклати глава замислен.

— Значи пак диваците! Отново сектата „Курунгура“. Те искат всички аборигени да се съберат в пустинята, за да се преборят за последен път с белите. Изглежда, пророците им „джинигарби“ са сметнали, че вече е дошло времето за борба. Няма що, трябва да им дадем хубав урок! Види се също, не са били чак толкова жестоки бащите ни, когато са ходели на лов за диваци, трепели ги както дингото, тровели изворите им…

Тълпата зашумя. Запсуваха, заканиха се. Някои, най-нетърпеливите, взеха да се провикват:

— Веднага по следите им!

— Да ги изтребим до крак!

Том Риджър опита да ги успокои:

— Не така, приятели! Трябва да се подготвим добре. Не само да ги подплашим, а да ги изчистим като зайци!

Повече не стана дума за Бил Скитника. След вестта за нападението върху Мария всички, естествено, приеха, че и другото убийство беше дело на същите нападатели. Хората се пръснаха по шахтите да наваксат загубеното време. Само че тоя път всеки се отбиваше към колибата си, след което се показваше я с револвер на кръста, я с карабина в ръка. Том подсили постовете. Но всеки предпочиташе личното оръжие да му е подръка. Сякаш бяха приели обяснението за смъртта на Бил против волята си. Възникналото подозрение и недоверието бяха пуснали корените си в душите им.

Шахтите вече бяха удълбочени. Пък какви ли шахти бяха те? Всеки бе оградил периметърчето си с връв. В средата бе изкопал кладенеца си, върху чийто отвор бе сглобил грубо дървено магаре с макара за въжето на кофата, с която се изкарваше рудата. До всяка дупка се издигаше могила изкопана земя, по-голяма или по-малка в зависимост от трудолюбието и силата на копача.

Изведнъж Хари Плешивия изкрещя. Запсува, заруга и почна да зарива като полудял шахтата си, която бе дълбал упорито толкова време. Всички се втурнаха към него. Заразпитваха го. А той не спираше да хвърля пръст лопата подир лопата.

Тогава дочуха отдолу жален писък:

— Помощ! Ще ме погребе!

Едва успяха да отведат разярения собственик настрана, където той още продължаваше да крещи и да се заканва:

— Плъх такъв! Влязъл в чужда яма опали да краде! Що не си стоиш в своята дупка, проклетнико? Пуснете ме! Урок да му дам! Урок да дам на всички, ако някой помисли като него…

Най-сетне измъкнаха отдолу Скорпиончето, омацан с кал, покрит със синини, разтреперан.

— Какво да правя? — изхълца той. — Слаб съм! Тъй ме е създал бог. Виновен ли съм за това? И никой ме не ще за съдружник. Ей я дупката ми! Колко е? Пък опалите са надолу. На Хари дупката е дълбока. При това той вече намери няколко парчета. Затуй…

Никой не му отвърна. Само Том Риджър се закани:

— Сега те отървахме. Друг път няма! Помни!

Нямаше нужда да им напомня. Всички знаеха неписания закон на копачите. Хванат ли „плъх“ в шахтата си, засипват го жив вътре. По много краища на света гният такива „плъхски“ кости.

Засрамен, пребит, Скорпиончето се упъти залитащ към колибата си, свря се вътре и се захлупи по очи върху напластената трева, която тук служеше за постеля.

Крум, Мария и Бурамара тръгнаха към селището. Бяха го нарекли на шега „Сити“. Всъщност то представляваше струпани, кой как могъл, петдесетина колиби от парцали и трева, по-жалки от най-първобитния заслон на аборигените. Крум поведе сестра си по-надалеч, но тя случайно зърна изгорялата колиба.

— А това?

Нямаше смисъл да крие. Когато тя решеше, можеше да изкопчи от устата му всичко. По-добре от най-проклетия следовател.

— Убили Бил Скитника.

Очите й се разшириха от ужас.

— Кой?

— Може би същите чернокожи, които нападнаха и вас.

— Да достигнат сред „Сити“, покрай часовоите, покрай камилите?

— Те пълзят като гущери.

Бурамара пристъпи нататък, обходи отвред угасналото огнище, взира се, прикляква, опитва почвата с длан, подрежда и размества някакви камъчета. Накрая се върна замислен.