Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Като лишеите — показа, че е разбрал Крум. — Симбиоза на гъби и водорасли.

— Не само лишеите. Никой не може да каже кое начало е по-разпространено в природата: борбата или взаимопомощта. Безспорна е връзката на дърветата с живеещите по корените им микоризни гъби, на бобовите растения с грудковите бактерии, на гигантската мида тридакна с живеещите в нея водорасли. И нещо още по-интересно. Има един морски охлюв, който се храни с растения. В другите животни хлоропластите се смилат. При него те преминават в тъканите му и продължават да фотосинтезират…

Такива са специалистите, не само професорите, а и младите. Заговорят ли на любимата тема, забравят другото. Мария също като че ли забрави околните, потъна в мислите си, заговори си сама:

— Застрашен е хлорофилът, най-чудното вещество на земята, както го нарича Дарвин; фокусът, в който според Тимирязев слънчевият лъч става източник на целия живот. А той е незаменим. Няма друг, който да акумулира слънчевата енергия в организмите. За разлагане на въглеродния двуокис в лабораторията са нужни 3000 градуса, а хлорофилът върши същото при температура в границите на живота. От шест молекули въглероден двуокис и шест молекули вода той като магьосник създава сладката гликоза. Шест хиляди молекули гликоза образуват нишестето — най-икономичните слънчеви консерви, здраво вързани слънчеви лъчи. А кислородът чрез окисляването разкъсва тая гигантска молекула, сякаш разрязва въжетата й и освобождава пленената енергия.

Тя се сети сама.

— Увлякох се. Исках да кажа само това: някакъв страшен враг, вирус — материя на границата между минерала и съществото — протяга нокти да го унищожи. Не цялото растение, а само хлоропластите, както бактериофагът унищожава само бактериите. Какво е това: нов вирус или бактериофаг, по-древен от зеленото растение; враг, който е унищожавал хлоропластите още тогава, когато са плавали свободно в световния океан подобно на оцелелите до наши дни синьозелени водорасли…

Тревожен вик откъм „Сити“ прекъсна думите й:

— Няма го!

Крум притича нататък.

— Кой?

— Скорпиончето! — отвърна Пастора.

Мария притисна ръка към гърдите си. Нямаха ли най-сетне край тия тревоги? Или едва сега започваха?

Неколцината, които бяха напуснали рудниците си, огледаха колибата. Останалите предпочетоха да си копаят. Оказа се, че беглецът бе зарязал цялото си имущество — една торба с дрехи и друга с провизии. Отнесъл бе със себе си само пистолета и термоса с вода. Ясно, бързал бе да се измъкне незабелязано.

— Гадинка проклета! — изръмжа Плешивия. — Изчовъркал е някой хубав опал и офейкал.

Джо Кенгуруто поклати глава.

— Дали пък не за друго? Заради Бил Скитника…

Крум се замисли. И това не беше улика за пренебрегване. Скорпиончето беше годен заради един опал да забие нож в гърба на спящ човек. И все пак. Улика — да, но уликата още не е доказателство. Трябваше да обсъди. Беглецът нямаше накъде да избяга. Само към Алиса. А там нямаше къде да скрие следите си.

Хората опипаха за всеки случай пистолетите и пак се намъкнаха в шахтите. Забърза към своята дупка и Крум Димов, като остави сестра си да се рови из събраната шума и научните си хипотези. Както всички, и той работеше при свещ, закрепена върху свещник с шип, който се забожда в стената. Копаеше и трупаше пръстта под отвора, а когато видеше на слабата светлина някоя съмнителна бучка, я облизваше с език да види цвета й. От време на време повикваше на помощ Бурамара да издърпа на повърхността кофата, която Крум пълнеше долу. После преравяше за последен път пръстта горе на светло и пак се спускаше под земята.

А то, за проклетия, все нищо!

Така, улисан в лопатата, не забеляза кога настъпи нощта. Не би спрял и сега, нали свещта не бе изгоряла, ако не бе чул отгоре някаква нова глъчка. Какво ли ставаше пак?

Той излезе от шахтата и изтича към „Сити“. Всички опалотърсачи бяха наобиколили новодошлите — трима мъже с шест камили, натоварени с торби и сандъци. Двамата сваляха товара от коленичилите животни, а третият, дребен търговец от Алис Спрингс, разказваше възбудено:

— Рекох си аз… Момчетата тръгнаха с малко провизии. Я да им занеса някоя и друга торбичка да не измрат от гладория в тая пустош.

Джо Кенгуруто подметна:

— Виждам, Рибке, виждам! От грижа за нас. И после — опалче за торбичка ориз, нали?

Търговецът се казваше Фред, по прякор Рибката. Дето седнеше, дето станеше, все това му бяха думите: „Сега съм дребна рибка. Но ще ми дойде денят, ще стана и аз акула.“