Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Дай уиски! Ще рисувам всичко, каквото поискаш. Ще работя всичко, каквото поискаш. И чуринги. Само, че не знам как са нарисувани.

Мистър Том се ядоса.

— Ще идеш там, където ги криете, ще си вземеш две-три парчета. Ще ги гледаш и ще правиш други като тях.

— Законът не дава да се ходи в Свещеното скривалище. Законът не дава да се вземат чурингите. Племето наказва.

— Няма кой да те накаже. Защото ще го зарежеш. Ще се заселиш тук наблизо. В една колиба, пълна с бутилки уиски. Ще пиеш, колкото щеш. Само ще правиш каквото ти заръчам аз.

Гурмалулу протегна трепереща ръка.

— Дай да пия! Не мога повече!

— Не! — дръпна бутилката мистър Том. — По-напред обещай!

Гурмалулу изхриптя, задавен от непоносимата жажда:

— Добре! Дай!

Ей затова Гурмалулу трябваше да умре! Защото послуша белия човек, защото не го уби, а заради уиски му се продаде.

Тръгна той назад. Упъти се към Свещеното скривалище. Всички го знаеха — никой не смееше да го посещава сам. Отиват там само когато се събират всички мъже да правят заклинанията си за богат дивеч и много деца, когато нареждат пред Скривалището в магични знаци свещените пръчки нуртунджи и почват да припяват тайните митове на племето, които не бива да чуят нито жените, нито децата. Да пеят и да играят танца на тотема кенгуру.

Гурмалулу се провря в тясната дупка сред скалните плочи, очакващ всеки миг светът да се сгромоляса и да го затрупа. А не се случи нищо, съвсем нищо. Той взе три-четири дъсчици, изпъстрени с магически рисунки. Не го обгориха. Останаха да лежат кротко и безпомощно в ръцете му. Гурмалулу ги познаваше добре. Те бяха съвсем проста направа. Всяко дете може така. Ръцете бяха чертички, главите — колелца. Нарисувано беше всичко — и това, което се вижда, и онова, което не се вижда: и глътнатото от питона кенгуру, и скритият зад дървото ловец, и червеят в земята, и рибите във водата.

Гурмалулу беше казал на мистър Том, че не знае как се рисуват чуринги само да се отърве. А той знаеше. Знаеше и как се подготвя евкалиптовата кора, как се нагрява, а после се притиска с камъни да се изправи. Знаеше как се нанасят боите. Можеше да си направи камък с вдлъбнатинки за боите, имаше и охлювена черупка за водата. За бои щяха да му служат бучка охра, въглен и бяла глина, а за четки — разнищена евкалиптова кора.

Тогава той видя зад отсрещната скала някаква глава, която мигновено се скри. Досега все се надяваше, че никой няма да забележи кражбата. Вече изгуби тая надежда. Човекът зад скалата беше враг. Той щеше да обади на Джубунджава. Без да мисли много, Гурмалулу метна бумеранга си. Бумерангът не е бойно оръжие. Служи само за лов на птици и дребни дървесни животни. Той полетя с бръмчене напред, като се въртеше подобно на самолетна перка, изви се нагоре, после свърна наляво и надолу, скри се зад скалистата грамада. Това е предимството на бумеранга — да поразява скрити цели.

Гурмалулу притича нататък. Нгалбара лежеше проснат по гръб. Бумерангът го бе улучил в тила. Обезумял от уплаха, убиецът заличи следите си с метла от треви и побягна по-далеч от племето, притиснал до гърди скъпоценните чуринги, които щяха да му донесат ракията и насладата. Когато навлезе в пустинята, запали степта, та огънят да заличи престъплението и следите му. После заспа.

А когато отвори очи, се видя обграден от целия си род. Самият той, някогашен следотърсач, не се учуди, че го бяха намерили. Джубунджава държеше в ръце магическата кост.

Нещастникът знаеше. Може да се спасиш и от нож, и от копие, и от куршум, дори от ухапването на бабур — само не от магическа кост. Когато я видиш насочена към теб или върху постелката ти, лягай! Не се надявай на нищо!

И сега трябваше да умре! Защото бе послушал белия човек, вместо да го убие.

А безсмъртното момче Табала все още не искаше да се изсмее. Все бавеше края му…

Рано заранта изгоря колибата на Бил Скитника, а под още димящите останки намериха собственика й намушкан с нож в гърба. Или при борбата някоя главня бе подпалила колибката, или пък убиецът я бе запалил нарочно, за да заличи следите. Предния ден Бил бе изкопал огромен опал. Стругарят Фред го бе шлифовал два часа. И тогава всички се бяха извървели да цъкат с език. Такава скъпоценност никой не бе виждал. То сякаш не беше опал, по-особен вид кварц, ами слънце, някакво черно слънчице, грейнало в безброй дъгички през мъглата на водопад от смола. Бил Скитника се бе зарекъл да не копне ни една лопата повече. Още на другата заран щял да тръгне. И край на сиромашията! Отсега нататък само охолство и лек живот!