Джесика Кори - Произход

Стомахът ми се обръща, сякаш цяло ято пеперуди се опитва да изпърха през гърлото ми и да излезе навън. Литъл Кейм. Моят Литъл Кейм.

Малък е. Много. Доктор Непохватка не е очертала голяма площ. Дори не е сложила кръгче. Вместо това е нарисувала мъничко червено петънце. Примигвам срещу него. Това със сигурност не е Литъл Кейм. Може би петънцето е случайно оставена от химикалката следа.

Със сигурност Литъл Кейм не е толкова малък.

Чертая с пръст кръгове около петънцето, после ги разширявам. Спиралата тръгва от Литъл Кейм и след малко стига до други точки. Те си имат имена — Перу, Колумбия, Бразилия, Боливия. Мрежа от сини линии очертава паяжина сред тях и всичките са свързани с една основна криволичеща линия. Река , сещам се аз. Трябва отново да присвия очи, за да прочета напечатаните над нея думи. Амазонска дъждовна гора. Южна Америка.

— Амазония — изричам много тихо. Повтарям го малко по-високо и Алай наостря уши. — Амазония.

Осъзнавам, че и преди съм чувала тази дума. Осъзнавам го по начина, по който човек осъзнава, че има петно на ризата си — виждаш го всеки път, когато минеш покрай огледалото, но докато наистина не погледнеш , не го регистрираш в ума си. Чувала съм хората от поддръжката по време на вечеря да си шепнат за тази Амазония. Чувала съм да се изплъзне по невнимание от устата на някой учен. Виждала съм я надраскана на различни изследвания, записки и на етикети на стъкленици с образци. Амазония.

— Амазонската дъждовна гора — прошепвам и се надигам да я видя със собствените си очи. Поне тази част от света е моя. Навън тъмната джунгла изглежда както винаги, но съм поразена от разликата, която усещам, докато я гледам. Името е могъщо нещо. То разграничава всяко нещо от другите и му придава смисъл. Дъждовната гора винаги е била целият ми свят, но това Амазония придава на дърветата, лианите и животните, които се крият под листата им, нещо специално, защото вече са част от място с име, но едновременно то ми изглежда толкова малко. Което е странно. Не знам къде свършва дъждовната гора. В интерес на истината, никога не съм била в дъждовната гора.

В отговор чувам почукване на вратата.

Сърцето ми подскача до гърлото като маймуна по дърво. Намачквам картата, без да си правя труда да я сгъвам. Алай крачи напред-назад и леко ръмжи.

— Пиа? Вътре ли си?

Майка ми е. Бързо натъпквам картата под леглото, премествам стола настрана, отварям вратата и си придавам невинен вид.

— Да?

Тя оглежда стаята.

— Може ли да вляза?

— О-о! — Сърцето ми бие по-бързо. — Да.

Тя минава покрай мен и сяда на леглото. Обръщам се с лице към нея и виждам, че единият край на картата се подава под леглото точно между краката й. Преглъщам и се опитвам да не гледам натам.

— Какво искаш?

— Нося ти подарък. — Тя ми подава малък плик.

Ха, тази вечер тя е пълна с изненади. Като се опитвам да не изглеждам прекалено слисана, вземам плика и го отварям. Вътре има стара снимка на три деца — две момчета и едно момиче. Поглеждам към нея.

— Ти, чичо Уил и чичо Антонио?

Тя кимва.

— Беше преди…

Преди инцидента. Разглеждам снимката по-отблизо. Тримата са на не повече от десет години, прегърнали са се през раменете и се усмихват. Никога не съм виждала снимка, на която да са млади. И никога не съм виждала такава усмивка на лицето на майка ми. Момичето на снимката изглежда безгрижно и щастливо — думи, които никога не бих използвала за майка ми. Винаги съм я познавала единствено като сдържана и обективна — онзи вид учен, който чичо Паоло толкова цени и поради което му асистира в повечето експерименти.

— Кой е това? — питам и присвивам очи към размазаната фигура на заден план.

Тя взима снимката и я разглежда, а после пребледнява.

— Това… никой.

— Какво имаш предвид под никой?

— Това е… дядо ти. Не бях забелязала, че и той е в кадър, иначе нямаше да…

Грабвам обратно снимката и се взирам.

— Моят дядо. — Когато вдигам очи, виждам, че лицето й е изопнато. — Каза ми, че той и другите от неговото поколение са напуснали Литъл Кейм, за да започнат живот във външния свят.

— Да, казах ти, така е. — Тя се изправя и прокарва ръце през косата си. — Явно е било преди това.

Тръгва към вратата, а после се връща. Стъпвам настрани, така че кракът ми да скрие подаващия се край на картата. Майка ми протяга ръце.

— Върни ми я.

Шокирана, автоматично дръпвам снимката към мен.

— Защо?