Джесика Кори - Произход

— На рожден ден сме, Оуенс! Пускай музика или ще те изпратя цял месец да чистиш менажерията!

Оуенс бързо натиска едно копче и от двете големи тонколони се разнася музика. Мисля, че този вид музика се казва джаз. В Литъл Кейм не слушаме много музика. Чичо Паоло казва, че ни е чужда и ни отвлича от истинската ни работа. Музиката изпълва слуха и вените ми и дори пламъците на факлите като че ли се полюляват в такт с нея.

— Може ли един танц? — пита чичо Антонио и се покланя ниско.

Смея се.

— Не мога да танцувам!

— Нека ти покажа! — Той ме завърта в кръг и аз не мога да спра да се кикотя, толкова е глупаво. Но след малко към нас се присъединяват и други и вече не се чувствам толкова глупаво. Майка ми танцува с чичо Паоло и после с баща ми. Леля Бриджид танцува с чичо Джонас. Готвачът танцува с перачката. Скоро почти всички танцуват, но внезапно осъзнавам, че някой липсва.

— Къде е онази доктор Фийлдс? Не прилича на човек, който би пропуснал парти.

— Тук съм — казва някой, обръщам се и виждам, че е застанала зад мен. Облякла е много тясна червена рокля, която започва ниско и завършва високо. Краката й са дълги и носи червени обувки на страшно високи токове, с които аз бих паднала по лице, но тя се придвижва около мен с лекота.

— Може ли един танц? — пита тя.

Взирам се в нея, докато чичо Антонио накрая казва:

— Хм. Да, с удоволствие.

Той слага ръка на кръста й и я придърпва към себе си. Тя се засмива и нагласява ръцете му така, че да води танца. Трябва да призная, че когато танцува, не е никак непохватна. Отивам до масата, наливам си чаша пунш, облягам се на бразилския орех и гледам как двамата се въртят в кръг. Луничавият лаборант Оуенс стои на няколко метра от мен и запелтечва нещо, което звучи като покана за танц, но аз сбърчвам нос към него и поклащам глава. Танц с Оуенс? Виждала съм го да си чопли носа, когато мисли, че никой не гледа и няма начин да позволя да ме докосне.

Той се изчервява и започва съсредоточено да си играе с радиото.

Чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват като пламъци близнаци. Не съм сигурна дали ми е приятно да танцува с нея, но все едно те са изумителна гледка. Забелязвам, че и други им се възхищават. Има нещо между двамата, което не мога да назова, светлина в очите им, когато се погледнат. Не е светлината, която виждам в очите на майка ми, когато погледне баща ми. Мисля си за Алекс и Мариан и се чудя дали не е любов.

Любовта не е нещо, което чичо Паоло и другите учени поощряват, макар че дори те не могат да спрат флиртовете, които се случват между някои от по-младите членове на Литъл Кейм. Спомням си какво ми каза веднъж чичо Паоло за любовта:

— Тя е феномен, Пиа, но е опасна. Виж например Алекс и Мариан. Любовта те прави слаб. Разсейва те от важните неща. Може да те накара да изгубиш целта от поглед.

— Коя цел? — попитах.

— Новата раса. Всичко е заради нея, Пиа. За мен и теб тя е всичко. Другите… те могат да си играят на любов и романтика. Но ние двамата имаме работа за вършене и не можем да си позволим да бъдем разсейвани.

Тогава се почудих дали това не е причината да няма момчета на моята възраст в Литъл Кейм. Оуенс е може би най-младият човек освен мен, а сигурно е на почти трийсет. Пристигнал е в Литъл Кейм като едва прохождащо дете, заедно с баща си Джейкъб Оуенс, един от биолозите ни, и за мен винаги е бил слабо, луничаво момче, което си чопли носа и през повечето време играе покер с пазачите. Няма опасност да ме разсее.

Докато наблюдавам как чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват и се смеят, се чудя дали не са влюбени. При тази мисъл, кой знае защо, се натъжавам… и малко завиждам. Странно. Любовта не е нищо друго, освен повишени нива на допамин, норепинефрин и други химически вещества. Но начинът, по който светва лицето на чичо Антонио, докато танцуват… Чудя се какво ли би било да се чувствам така. Да позволя на химическите вещества на романса да надделеят поне замалко.

После си спомням, че съм безсмъртна и че тялото ми не функционира като телата на всички останали. Кой знае дали изобщо мога да изпитвам любов?

Докато гледам втренчено танцуващите хора, си пожелавам тази нощ да продължи завинаги. Всички са изпълнени с необичайна за Литъл Кейм жизненост и по лицата им има повече усмивки, отколкото съм виждала някога. И все пак, докато ги наблюдавам, съзнавам по-силно от всякога, че не съм като тях. За тези смъртни хора рождените дни са един вид обратно броене към края, тиктакащ часовник на намаляващия живот. За мен рождените дни са резки в безкрайната линия на времето. Ще се уморя ли някой ден от партитата? Ще изгуби ли рожденият ми ден смисъл? Представям си как след векове, може би на 300-ия си рожден ден, ще си спомням седемнайсетия. Как би било възможно да бъда щастлива, като си спомням светлината в очите на майка си? Бързината на стъпките на чичо Антонио, когато танцува? И как баща ми стои отстрани и се усмихва загадъчно и разсеяно?