Джесика Кори - Произход

Щом ме вижда, тя пуска чичо Паоло и протяга ръце към мен.

— О, Пиа! — Пръстите й докосват изящните ръкави на роклята. — Я се завърти да те видя.

— Защо? Нещо лошо ли има? — питам аз и бавно се завъртам. Майка ми винаги ще намери някаква грешка.

Но когато се обръщам пак към нея, в очите й не виждам презрение, а сълзи. Оставам с отворена уста. Сълзи? Майка ми ? Нечувано.

— Добре ли си? — питам несигурно аз.

Тя се усмихва.

— Толкова си пораснала, Пиа. Седемнайсетгодишна. — Изведнъж, сякаш моментът вече не е достатъчно странен, тя ме дърпа към себе си и ме прегръща. Прегръдка. Последния път, когато ме прегърна, още не можех да ходя. Замръзвам от учудване, после бавно отвръщам на прегръдката. Поглеждам през рамото й към чичо Паоло и той ми отвръща със също толкова учуден поглед.

Когато майка ми ме пуска, ме обзема топло чувство. Може би не я познавам така добре, както си мисля.

— Хайде, Пиа — казва тя. — Партито ти те чака.

Навсякъде из градината са запалени факли. Пламъците им се люшкат и извиват — десетки мънички оранжеви и бели танцьори, които създават с телата си беззвучна огнена музика. За момент съм хипнотизирана и изпитвам силно желание да затанцувам с тях. Факлите са разточителство, специален подарък, за който не съм молила. Когато в Литъл Кейм се стъмни, оставяме възможно най-малко светлина. Чичо Тимоти веднъж ми каза, че външният свят има очи в небето — сателити, изстреляни високо в небето, откъдето наблюдават всичко под себе си. През деня сме скрити под многото палми, памукови дървета и капирони, растящи между сградите. Но нощем светлината би се виждала дори през гъстия им балдахин.

— Пиа, изглеждаш прекрасно — казва чичо Паоло и ми подава чаша пунш. — Седемнайсет години — добавя той и вдига чашата си. Всички последват примера му. — Седемнайсет години на съвършенство, Пиа. Повечето от нас помнят деня, в който ти се роди, помнят какъв незабравим момент беше. След време рожденият ти ден ще се празнува не от малка компания като тази, а от целия свят . — Очите му засияват на светлината на факлите. — Денят на твоето раждане отбелязва нова ера в човешката история и някой ден цяла раса от безсмъртни ще ти отдава почит. Но нека помним, че всичко започна тук. Всичко започна от нас. — Той обръща поглед към хората на Литъл Кейм и сочи с ръка. — Всички ние сме част от това. Ние променихме хода на историята, приятели мои, но най-важното от всичко… — той отново се обръща към мен и ме хваща за ръката, — най-важното е, че ние самите бяхме променени. От теб, Пиа. От бурния неугасим огън, който гори в теб. Честит рожден ден.

Не мога да се сдържа и се усмихвам. Двамата се гледаме със сияещи очи.

— За Пиа! — казва той.

— За Пиа! — повтарят останалите в хор и после всички пият.

— Сега — казва чичо Паоло, — ела да видиш тортата си.

Той ме води към отрупана с храна дълга маса и всички се събират около и зад нас. Има предимно местни плодове — юмунаса, агуахе и анона. Но има също ягоди, ябълки и най-любимите ми дини, всички — донесени отвън от чичо Тимоти. Разбира се, има и торта.

Огромна е — три реда розова и бяла глазура, водопади от тъмнолилави орхидеи и — не мога да не се ухиля — разноцветни „Скитълс“. Ахвам и плясвам с ръце, изгубила дар слово от възторг. Останалите също започват да ръкопляскат, а готвачът Жак се покланя дълбоко, преди да започне да сервира.

Получавам първото парче и се захващам с него. Вкусвам го и се мъча да ям по-бавно, за да се насладя на всяка хапка. Лайм, ванилия и сметана… Заклевам се, че никога няма да ям нищо друго — нищо не може да се сравни с това!

— Честит рожден ден, Пиа! — провиква се някой зад мен и всички повтарят тези думи след него. Родителите ми ме прегръщат, после чичо Антонио и чичо Паоло, леля Бриджид, която управлява медицинския център, леля Ненин, пазачът на менажерията чичо Джонас, старият чичо Смиди, който без да иска си слага бастуна на крака ми, а след тях и още десетки други. Всеки иска да ме прегърне, дори тези, с които говоря рядко — хората по поддръжката и лаборантите.

Чичо Антонио започва да мърмори и ме издърпва от всички точно когато водопроводчикът Мик с широка усмивка пристъпва напред за прегръдка. Той ни се разкрещява възмутено, но чичо Антонио не му обръща внимание и ме повежда към широката, покрита с плочки площадка, на която обикновено слагат маси за хранене навън. В средата расте огромен бразилски орех — стволът му се издига на трийсет метра, а короната му е като огромен чадър. Около него горят факли, а в основата му седи слаб, покрит с лунички лаборант със сиди плейър в ръце. Изглежда позаспал и чичо Антонио го ритва по крака.