Джесика Кори - Произход

Сцената се променя и размива във въображението ми. Тези хора, които познавам през целия си живот, изчезват като изметени с невидима метла. Дворът е празен и гол, покрит с гниещи листа. Представям си Литъл Кейм изоставен — всички са мъртви и вече ги няма, а в сенките съм останала само аз.

Завинаги.

Не. Няма да се случи така. Никога няма да бъда сама, защото с мен ще има и други безсмъртни. Ще имам някой, който ще ме гледа така, както чичо Антонио гледа Хариет Фийлдс, само че ще ме гледа така през вечността. Стомахът ми се свива от копнеж. Искам да изтичам при чичо Паоло и да поискам да ми каже тайната на Имортис, да го помоля да започне процеса по създаването на „господин Перфектен“. Мисля си за петте поколения, които ще са нужни преди той да се роди и изпитвам желание да крещя. Искам го сега . Искам някой, който да ме гледа в очите и да разбира всичко в тях.

За да се разсея, тръгвам да търся още пунш. Няма никой при масата с храната, всички са на дансинга. Намирам празна чаша, наливам си и се оглеждам. Чудя се дали да не се включа пак в танците, но вълнението ме е напуснало и ме обзема меланхолия, от която не мога да се отърся.

Изглежда никой не забелязва, че не танцувам. Оставям рязко чашата и се измъквам незабелязано. През градините се насочвам към менажерията. Дългата ми рокля докосва цветята, докато вървя, затова вдигам полите й до колената си.

Менажерията е тъмна, а не искам да събуждам Мърморко и той да започне да крещи, затова търся слепешком и накрая намирам електрическото фенерче, което чичо Джонас държи върху варела с храна за папагалите.

Минавам тихо покрай клетките, следвайки лъча на фенерчето. Няколко птици изчуруликват към мен, а бременната оцелотка Джинкс надниква от високия клон, на който обича да спи. Очите й приличат на жълти фенери.

Алай е буден, сякаш ме е очаквал. Отварям вратата на клетката му и влизам. Закачам фенерчето на стената, сядам до ягуара и обвивам ръка около врата му. Той отърква глава в мен — изглежда допирът с гладката коприна му е приятен.

— Намерих те — чувам глас в тъмното.

Доктор Непохватка е. Влиза без колебание в клетката и сяда срещу мен. Събува обувките с високи токчета с пъшкане и кръстосва крака.

— Не знам кой идиот е решил, че трябва да избираме между красотата и удобството, но изпитвам желание да забия този ток право в окото му.

Не казвам нищо, а само я наблюдавам предпазливо, както мишката следи оцелот.

— От друга страна, сигурно не всички трябва да правим този избор. Представям си, че ти би изглеждала страхотно и в палмови листа, захванати с тиксо. — Тя прави нацупена физиономия. — Изобщо не е честно. На повечето от нас се налага да работим върху външния си вид.

— Какво правиш тук?

Тя вдига вежди.

— Хей, спокойно. Исках само да ти дам подаръка.

Забелязвам пакетчето, което държи.

— О, да. Подаръци.

— Ако има нещо, което никога, никога не бива да забравяш, то това са подаръците. — Тя ми го подхвърля. Никой друг не би успял да го хване, но вдигам автоматично ръце и го улавям във въздуха.

— Не съм забравила — казвам й и въртя пакетчето в ръце. — Какво е?

— Не е пепелянка, нито отровна жаба, ако това питаш. Боже мой, дете, хайде отвори го. Преди някой да ни е намерил.

— Защо? Тайна ли е?

Тя прехапва устни, преди да ми отговори.

— Да… нещо такова. Вероятно не би искала твоя чичо Паоло да те завари с него.

Това събужда интереса ми. Пакетчето е увито с обикновена бяла хартия, завързано е с връвчица и го разопаковам за секунди. Вътре има голям лист хартия, прегънат много пъти.

— Какво е това? — питам отново.

— По-добре не го разгъвай тук — сгъвала съм го с часове, за да го докарам до тази големина. И каквото и да правиш, не го отваряй пред всички! Ще си изгубя договора, кариерата и хубавата заплата, ако разберат, че съм ти го дала аз. Така че животът ми в известна степен е в твоите ръце, госпожичке. Ще съм ти благодарна да не го изхвърляш в най-близката кофа за боклук.

— Какво да направя с него?

— За начало, не го размахвай пред хората.

Оглеждам се и го скривам в сламата, в която спи Алай.

— Добре — казва тя. — Хайде, да не би да искаш да си тръгнеш от собствения си рожден ден? От оплакванията, които чувам, всички са се постарали ужасно много за подготовката. Грехота би било да не ги уважиш. Истинска трагедия.

Нещо в тона й ме кара да я попитам:

— Ти какво би направила на мое място?

Тя вдига рамене и дръпва опашката на Алай, с която той я удря раздразнено.