Джесика Кори - Произход

Блуждаещи звуци от джаз се носят от градината. Музиката е весела, но под безгрижната мелодия се чува натрапчивият барабанен ритъм. Точно него чувам най-добре, може би защото звучи като продължение на ударите на сърцето ми. Дланите ми се потят и ги избърсвам разсеяно в роклята си, като прехвърлям фенерчето от ръка в ръка.

Не ми отнема много време да заобиколя стъклената къща, въпреки че се движа бавно и наблюдавам всяка сянка да не би отнякъде да се появят майка ми или чичо Паоло. Всичко е тихо — не чувам нищо освен слабия джаз, както и вятъра в дърветата и постоянното бръмчене на цикадите, с които съм толкова свикнала, че го забелязвам само ако се вслушам нарочно.

Стигам зад къщата, коленича до дупката в оградата и избутвам тежките листа на бромелиите настрана. Донякъде се надявах да ми се е привидяло, но дупката още е тук. Тук е и макар да съм изпълнена с ужас, вече не мога да спра. Никога през живота си не съм искала нещо толкова много, колкото да бъда от другата страна на оградата. Знам, че не трябва да е така. В Литъл Кейм нищо не ми липсва. В джунглата ще има само мрак; не знам какво си въобразявам, че ще намеря сред дърветата и листата.

Колебая се, усещам през роклята влажната пръст и се боря с импулса. Но той е силен, по-силен от всякога. Върви! Върви! Върви! — крещи сърцето ми, ниско, твърдо и непреодолимо. Също като мелодията. Това са ударите на див, свиреп вътрешен демон, който никога не съм усещала в себе си. Чичо Паоло казва, че няма такива неща като демони и ангели, така че може би просто е друга Пиа. Пиа, която е отегчена от собствения си рожден ден и крие карти на света под килима.

Сякаш за да покаже колко презира колебанието ми, Алай внезапно се хвърля напред и минава през дупката, без да докосне и с един косъм оградата. Той спира от другата страна, обръща се и ме поглежда с лунните си очи. Включвам фенерчето и разглеждам отвора. Мога да мина, ако пропълзя по корем. Роклята ми ще бъде съсипана, но все едно — едва ли ще я облека пак. Оградата е прегъната и оплетена, но никъде не е скъсана от изкорененото дърво и сигурно затова алармата не се е задействала. От подземната част на стъблото са провиснали корени и падат като заплетена мръсна завеса. Щом се дръпна назад, дупката се скрива зад околните растения. Учудвам се, че изобщо съм я видяла.

Алай крачи напред-назад и ме подканва с жълтия си поглед да го последвам.

Тръгвай сега или завинаги пропускаш шанса си — прошепва гласът на дивата Пиа в главата ми. Тя ме плаши със свирепостта си, но й се подчинявам.

Мятам фенерчето през дупката. Лъчът му грее към мен и осветява пътя ми. Сега трябва да побързам — ако някой мине наблизо, няма начин да не види светлината, нито момичето в синьо-зелена рокля, което си проправя път с нокти през оградата като капибара, ровеща за семена.

Пълзя напред и внимавам да не се закача за оградата. Няма да ми стане нищо. Не и на мен . Но не искам да задействам алармата, като неволно докосна жиците.

Щом минавам от другата страна, изтръсквам пръстта от ръцете си и изправям бромелиите, които съм стъпкала. Проверявам, че дупката е добре скрита, вдигам фенерчето и се обръщам с лице към джунглата. До мен Алай надава рев.

— Шшш! — Запушвам муцуната му с ръце, той разтърсва раздразнено глава и прави няколко скока напред. Ягуарът повежда и аз тръгвам към дърветата.

Само след десетина стъпки Литъл Кейм изчезва зад мен, усещам вълна от замайване, не мога да си поема дъх и коленете ми се подкосяват. Прилепвам се към ягуара и се мъча да прогоня звездичките, които танцуват подигравателно пред очите ми.

Какво правиш, ох, какво направи? Ще те открият, ще те хванат, глупаво, глупаво момиче! Спирам и се обръщам, готова да се върна, да сложа край на бягството си, лудостта и мрака. Но не помръдвам. Стоя с широко отворени очи, насочвам фенерчето към земята и само дишам.

След няколко минути усещам, че се успокоявам. Обръщам се отново към дърветата и заставям краката си да се движат напред. Казвам си: Само час. Не повече. Ще се върна след час и ще кажа на някого за оградата. Те ще я поправят и никога повече няма да ме изкушава.

Дивата Пиа шепне, че няма намерение да го направи, но доколкото мога, не й обръщам внимание. Тя ме доведе дотук и това й е достатъчно. Ще разгледам най-близката част и ще се прибера. Все едно, едва ли ще намеря нещо особено интересно. Виждала съм всички растения и животни от джунглата. Всички са изследвани в Литъл Кейм. Учените казват, че има стотици все още неоткрити видове в мястото, което вече знам, че се нарича Амазония, но и така да е, те със сигурност не се спотайват толкова близо до Литъл Кейм.