Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Главата и раменете на Киви трепереха, но думите й бяха твърди като камък.

— Помня. — Тя премести дулото от лицето на Нау надолу, под кръста му… натисна продължително спусъка. Ревът на Нау премина в писък, който секна, щом лъчът го завъртя и порази главата му.

Всичко беше много мрачно и после грейна светлина. Тя се издигна към нея. Коя съм? Отговорът дойде бързо, на гребена на вълната от ужас. Анне Рейнолт.

Спомени. Скривалището в планините. Последните дни на криеницата — нашествениците на Балакреа намираха всички нейни пещери. Предателят, разобличен твърде късно. Последните от хората й, нападнати в засада от въздуха. Застанала на хълма, обкръжена от балакрейска броня. Вонята на изгорена плът беше силна дори и в хладния утринен въздух, но врагът спря стрелбата. Бяха я заловили жива.

— Анне? — гласът беше мек, загрижен. Гласът на мъчител, който я подготвя за още по-голям ужас. — Анне?

Отвори очи. Около нея се извисяваха уредите за изтезания на Балакреа — съвсем по краищата на периферното й зрение. Точно този ужас очакваше — освен това, че се намираха в безтегловност. От петнайсет години те притежават нашите градове. Защо са ме закарали в космоса?

Човекът, който я разпитваше, се появи пред очите й. Черна коса, типичният цвят на кожата за Балакреа, лице, хем младо, хем старо. Трябва да е някой старши Пастир. Но беше облечен в странна фрактална дреха — Анне не беше виждала никой Пастир да носи такава. Върху лицето му бе лепната маската на фалшива загриженост. Глупак — преиграва. Той постави букет от меки бели цветя в скута й, сякаш й правеше подарък. Миришеха на топлите лета от миналото. Трябва да има начин да умра. Трябва да има начин да умра. Ръцете й бяха вързани, разбира се. Но ако той се приближеше достатъчно, тя все още разполагаше със зъбите си. Може би, ако беше достатъчно глупав…

Той се пресегна и нежно докосна рамото й. Анне се извърна рязко и ухапа опипващата длан на Пастира. Той се дръпна назад и повлече след себе си диря от мънички червени капки, която увисна помежду им. Но не беше достатъчно глупав, че да я убие на място. Вместо това погледна сърдито зад уредите към някого, който не се виждаше.

— Тръд! Какво, по дяволите, си й направил?

Чу хленчещ глас, който й беше познат отнякъде.

— Фам, предупредих те — процедурата е сложна. Без тя да ни насочва не можем да бъдем сигурни, че… — говорителят се появи. Беше дребен, нервен на вид човечец, облечен в униформата на техник от Балакреа. Щом видя кръвта във въздуха, очите му се облещиха. Отправи към Анне поглед, радващо — и необяснимо — изпълнен със страх.

— Ние с Ал само толкова можем. Трябваше да изчакаме Бил да се върне… Виж, може да е само временна загуба на паметта.

По-възрастният пламна от гняв, но като че и него го беше страх.

— Исках дефокусиране, а не проклето прочистване на мозъка!

Дребничкият — Тръд… Тръд Силипан , отстъпи назад.

— Не се тревожи. Убеден съм, че ще се осъзнае. Не сме докосвали структурите на паметта, заклевам се. — Стрелна я отново със страхлив поглед. — Може би… Не знам, може би дефокусирането се е получило и сме свидетели на някакъв вид авторепресия. — Той се приближи малко — но все пак извън обсега на ръцете и зъбите й — и й се усмихна мазно.

— Шефе? Помниш ли ме — Тръд Силипан? Работили сме заедно години Бдения, а и преди това — на Балакреа, под ръководството на Алан Нау. Не си ли спомняте?

Анне гледаше кръглото му лице, немощната усмивка. Алан Нау. Томас Нау. О… Боже… Господи. Беше се събудила в кошмар, който никога не свършваше. Ямите за мъчения, после Фокусът, и най-накрая — цял живот да бъдеш един от враговете.

Лицето на Силипан се размаза, но гласът му изведнъж стана бодър.

— Виждаш ли, Фам! Тя плаче. Спомня си!

Да. Всичко.

Но сега гласът на Фам Нувен прозвуча още по-сърдито.

— Разкарай се, Тръд. Просто се разкарай.

— Лесно е да се провери. Можем…

— Разкарай се!

Силипан съвсем замлъкна. Светът се бе сгърчил от болка, от ридания на скръб, задушили и дъха, и сетивата й.

Почувства как една ръка обгръща раменете й и този път знаеше, че това не е докосването на мъчител. Коя съм аз? Това беше лесният въпрос. Истинският въпрос — Какво съм аз? — й убягваше още няколко секунди, но сега спомените нахлуваха — чудовищната злодейка, в която се беше превърнала от онзи ден в планините над Арнхам нататък.

Изтръгна се от прегръдката на Фам само за да се сблъска с ремъците, които я придържаха.