Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Изключително съм признателен за съветите и помощта на Робърт Кадеми, Джон Керъл, Хауърд Л. Дейвидсън, Боб Флеминг, Ленард Фоунър, Майкъл Ганис, Джей Р. Хил, Ерик Хю, Шарън Джарвис, Йожи Кондо, Чери Кушнер, Тим Мей, Кейт Майерс, Мери К. Смит и Джоан Д. Виндж.

Изказвам специална благодарност на Джеймс Френкел за прекрасната му работа по редактирането на тази книга и за навременните и уместни напътствия относно по-ранните чернови на ръкописа.

Действието в този роман се развива хиляди години след нашето време. Връзката със съществуващите в момента писмени и говорими езици е съвсем бегла и незначителна. Държа да отбележа обаче, че началният звук на Чуенг Хо е същият като при „чучулига“. (Триксия Бонзол би схванала същината на проблема!)

— Но това е първият сняг! Не искаш ли да го видиш? — гласът на Виктъри премина в хленч.

Тонът не въздействаше на никого освен на този неин по-голям брат.

— И друг път си играла в снега.

Естествено, когато баща им ги водеше на екскурзии далече на север.

— Брент, но това е първият сняг в Принстън! По радиото казаха, че е покрил целите Канари.

Брент беше потънал в своите конструкции от шпонки и болтове — безкрайни блестящи повърхности, които ставаха все по-сложни и по-сложни. Никога не би му хрумнало да се измъкне тайно от къщата. Той продължи работата по своите проекти, без да й обръща внимание. Всъщност точно така Брент посрещаше неочакваното. Беше доста сръчен с ръцете, но бавно възприемаше всяка идея. Освен това бе много стеснителен — навъсен, както често казваха възрастните. Главата му не помръдваше, но Вики беше сигурна, че той я гледа. Ръцете му не забавиха нито за миг движенията си над модела — понякога добавяха, понякога разваляха част от него. Най-после той каза:

— Не трябва да излизаме навън, без да кажем на татко.

— Пфу! Знаеш, че спи. Наистина, тази сутрин е най-студено, но ако не тръгнем веднага, ще изпуснем забавата. Ей, ще му оставя бележка.

Сестра им Гокна щеше да обсъжда въпроса надълго и широко, докато в крайна сметка надмине самата Вики с изкусни планове. Брат им Джирлиб щеше да се вбеси от опита й да го манипулира. Но Брент не се впусна в спор. Вместо това известно време продължи старателното си конструиране. Отчасти я наблюдаваше, отчасти изучаваше шпонките и свързващите елементи, които се появяваха под ръцете му, и отчасти гледаше над Принстън към заскрежените близки хребети. От всичките братя и сестри на Вики той беше единственият, който наистина не искаше да излезе. От друга страна, само него откри тази сутрин. А и изглеждаше като възрастен дори повече от Джирлиб.

След още няколко минути той каза:

— Добре де, ако толкова искаш…

Виктъри се ухили самодоволно. Като че ли резултатът изобщо можеше да бъде поставен под съмнение. Промъкването покрай капитан Даунинг беше по-трудно — но не много.

Беше ранна утрин. Слънчевите лъчи още не огряваха улиците под Къщата на хълма. Виктъри се наслаждаваше на всяка глътка леден въздух, на слабото парване, което усещаше от двете страни на гръдния си кош при всяко вдишване. Ярките цветове и горските феи все още се притискаха плътно към клоните на дърветата. Беше малко вероятно да се покажат днес. Но имаше други неща, за които до този момент тя само беше чела. Кристалните червеи се измъкваха от ледените си хралупи. Животът на тези малки създания беше краткотраен. Тя си припомни радиопредаването, което направи за тях миналата година. Ако времето през деня се затоплеше, те умираха.

Вики подскачаше с лекота в сутрешния мраз и не изоставаше от по-бавните, широки крачки на по-големия си брат. Толкова рано едва ли някой бе излязъл навън. Като се абстрахираше от шума от далечен строеж, тя си представяше, че двамата са съвсем сами, че градът е опустял. Представяше си какво ще бъде през следващите години, когато студът се възцари отново, а само те ще могат да излязат навън — както баща им беше направил през войната с тийфърите. През целия път до подножието на хълма Вики разсъждавате върху идеята си и превръщаше всяка гледка от мразовитата утрин във фантастичен пейзаж. Брент я слушаше и от време на време правеше предположения, които биха изненадали повечето от възрастните приятели на баща им. Той не беше толкова глупав и имаше въображение.