Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Известно време четиримата стояха безмълвно и осмисляха думите на Джирлиб. Тогава Брент попита:

— А защо ти си навън, Джирлиб?

Зададен от всеки друг, въпросът щеше да се приеме като предизвикателство. Но словесните битки не бяха по силите на Брент. Изречението беше само израз на любопитство, обикновена молба за обяснение. И като такова засегна Джирлиб повече от всякаква подигравка.

— Хм, ами… тръгнал съм към центъра на града… В Кралския музей има изложба на Изопаченията на Келм… Аз не съм проблем. Изглеждам достатъчно възрастен, за да мина за роден във фазата.

Последните му думи бяха истина. Джирлиб не беше толкова едър като Брент, но през прорезите на дрехата му вече се показваха връхчетата на бащинската козина. Но Вики не възнамеряваше да му позволи да се измъкне толкова лесно. Тя заклати ръка към Гокна.

— А това какво е? Твоят тарант-любимец?

Малката госпожица Превъзходна се усмихна чаровно. Очите на Джирлиб засвяткаха свирепо.

— И двете сте истински ходещи бедствия, знаете ли?

Как ли Гокна е убедила Джирлиб да я вземе със себе ли? Въпросът предизвикваше у Вики истински професионален интерес. Тя и Гокна най-добре от всички успяваха да постигнат своето в семейството. Именно затова двете се разбираха толкова зле помежду си.

— Ние поне имаме убедително академично извинение за излизането си — заяви Гокна. — А вашето какво е?

Вики размаха ръцете, с които се хранеше, пред лицето на сестра си.

— Отидохме да видим снега! С образователна цел.

— Ха! Просто сте искали да се потъркаляте на воля.

— Млък! — Джирлиб вдигна глава и огледа стоящите на спирката. — Всички трябва да се прибираме.

Гокна се постара да го разубеди:

— Ще стане още по-лошо, Джирлиб. Пътят е много дълъг. По-добре да вземем автобуса до музея… Виждаш ли, идва… — моментът беше идеално избран. Експресният автобус точно завиваше по издигнатия широк булевард. Червените му светлини обозначаваха маршрута му към централната част на града. — Докато стигнем там, снежните запалянковци ще започнат да се връщат и ще има рейс, с който ще пътуваме през целия път до вкъщи.

— Ей, не съм дошла тук да гледам някакви евтини извънземни номера. Искам да видя снега!

Гокна вдигна рамене.

— Много неприятно, Вики. Но винаги можеш да си завреш главата в някоя хладилна камера, като се върнем.

— Аз… — Вики забеляза, че търпението на Джирлиб е на изчерпване, а и не разполагаше с никакъв убедителен аргумент в подкрепа на желанието си. Само една дума на Брент и Вики волю-неволю щеше да бъде занесена обратно у дома. — … хм… какъв прекрасен ден за посещение в музей!

Джирлиб кисело се усмихна.

— Да, и като стигнем, сигурно ще заварим там Рапса и малкия Хрунк. Може би със сладки приказки са убедили охраната направо да ги откара.

Думите му разсмяха Вики и Гокна. Двамата най-малки вече не бяха бебета, но все още висяха на гърба на баща им почти цял ден. Мисълта, че може да изпързалят охраната на майка им, им се стори много забавна.

Четиримата се наредиха в края на тълпата, която чакаше да се качи в автобуса… Е, добре. Всъщност е по-безопасно като сме четирима, а не двама. Пък и Кралският музей е в най-сигурната част на града. Дори ако татко ни хване, нашият план и предпазните мерки ще ни извинят. А и през целия ми останал живот ще има сняг.

Обществените експресни автобуси по нищо не приличаха на колите и самолетите, с които Вики бе свикнала. Тук всички се натъпкаха плътно един до друг. Въжени мрежи — почти като бебешките катерушки — висяха през метър и половина от тавана до пода на автобуса. Пътниците прекарваха било крак, било ръка през дупките и увисваха вертикално от въжетата. Така в автобуса се събираха повече хора, но гледката беше доста нелепа. Само за шофьора имаше подходяща седалка.

Този автобус явно не беше претъпкан, защото останалите пътници направиха широк кръг около децата. Я, как са се сбръчкали всички! Изобщо не ми пука! Вики спря да се оглежда и впери очи в улиците, покрай които минаваха.

На места уличните ремонти бяха занемарени вследствие на усилената работа, която кипеше под повърхността. При всяка дупка и неравност по пътя въжената мрежа се усукваше. Беше забавно. После нещата се успокоиха. Навлизаха в най-елегантната част на новия градски център. Вики позна няколко от табелите на небостъргачите над тях — корпорации като „Под контрол“ и „Регентска радионика“. Някои от най-големите компании на Съглашението изобщо нямаше да съществуват, ако не беше нейният баща. Гордееше се, като гледаше как тълпи влизат и излизат от тези здания. В добрия смисъл баща й беше важен за толкова много хора.