Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Нау внимателно настани Али Лин на предната седалка до Киви. Жената вдигна поглед от контролното табло и лицето й се изкриви от мъка.

— Татко? Татко? — тя се пресегна да провери пулса му и изражението й се поотпусна.

— Мисля, че той ще се справи, Киви. Виж, в L1-A има медицинска автоматика, и…

Киви седна отново на мястото си.

— Оръжейната… — но погледът й остана вперен в баща й. Ужасът засенчваше разума. Тя рязко се извърна и кимна. — Да.

Таксито усили хода на малките реактивни мотори — това накара Нау и хората му бързо да започнат да се пресягат за дръжки. Киви изключваше флегматичното автоматично управление на таксито.

— Какво се случи, Томас? Имаме ли шанс?

— Така мисля. Ако успеем да се вмъкнем в L1-A. — Той й разказа историята с предателството — почти истината, ако изключим Али Лин.

Киви гладко превключи таксито на спирачен ход. Но като заговори, почти хлипаше:

— Зверството на Дием се повтаря, нали? И ако този път не ги спрем, всички ще умрем! И Паяците също!

Бинго. Ако не бяха прочистили мозъка на Киви толкова скоро, това щеше да е много опасна линия на мислене. Още няколко дни, и щеше да й се наложи да свърже стотина дребни разминавания и тогава бързо би могла да прозре всичко. Но сега, за следващите няколко Ксек, аналогията с Дием играеше в негова полза.

— Да! Но този път имаме шанс да ги спрем, Киви.

Таксито бързо се спусна над Диамант Едно. Слънцето приличаше на мъждива червена луна — лъчите му проблясваха тук-там по последния им откраднат сняг. Хамърфест бе изчезнал зад ъгъла. Най-вероятно Фам Нувен беше затворен в Купола. Този човек е гений, но постигна само половин победа. Отряза дейността на „умните глави“, но не спря операцията на Арахна и не се свърза със съюзници.

А в тази игра половин победа не струваше нищо. След няколкостотин секунди огневата сила на L1-A ще е в мои ръце. Стратегията ще изкристализира в сигурно унищожение, а моралната слабост на самия Фам Нувен ще помогне на Томас Нау да спечели цялата игра.

Езр не беше губил съзнание — иначе събуждане нямаше да има. Но за известно време цялото му съзнание бе съсредоточено вътре в него, във вцепеняващия студ, разкъсващата болка в рамото и ръката му.

Поривът да поеме въздух в дробовете си започваше да го надвива. Някъде там трябваше да има въздух — в парка пространството за дишане продължаваше да е същото. Но къде? Обърна се нататък, където фалшивите слънчеви лъчи бяха най-ярки. Някакъв остатък от разум отбеляза, че водата се беше изляла от тази посока. Сега би трябвало да пада надолу. Плувай към светлината. Той зарита немощно, колкото му държаха силите, като определяше посоката със здравата си ръка.

Вода. Пак вода. Вода завинаги. Червеникава в лъчите на слънцето.

Той изскочи над повърхността — кашляше, повръщаше и най-накрая дишаше . Морето се простираше около него. То се гърчеше и издигаше — нямаше хоризонт. Сякаш беше излязло от историята за мечове и пирати от Канбера, която беше гледал като малък — а той беше моряк, хванат в капана на последния водовъртеж. Загледа се нагоре, все по-нагоре. Водата наоколо се изкриви и се затвори над главата му. Морският пейзаж се превърна в мехур, може би пет метра в диаметър.

Заедно с ориентацията го осени и нещо като рационална мисъл. Езр се извърна, огледа се надолу и назад. Никакви преследвачи не се виждаха. Но може би нямаше значение. Водата покрай него носеше собствената му кръв — усещаше вкуса й. Студът, забавил изтичането на кръвта и премахнал донякъде болката, в същото време парализираше краката и здравата му ръка.

Езр се загледа във водата — опитваше се да прецени на какво разстояние се намира неговият въздушен мехур от външната повърхност. Водата откъм страната на слънцето като че не беше дълбока, но… Той се огледа надолу и назад към бившата гора. През размазаното и през течението различи прекършените дървета. Водата никъде не беше по-дълбока от дванайсетина метра. Излязъл съм от основната маса. Неговият мехур сам по себе си представляваше част от свободна капка, която бавно се носеше по небето на Северната лапа.

Носеше се надолу — поради някаква комбинация от микрогравитация и сблъсъка на морето с покрива на пещерата. Езр гледаше вцепенен как земята започва да се надига около него. Щеше да се удари в дъното на езерото, тъкмо до кея на постройката.

Когато сблъсъкът дойде, беше бавен, като насън, с по-малка скорост от метър в секунда. Но водата бързо се завихри около него — пръскаше и струеше. Той се удари в дъното с крака и задник и отскочи нагоре заедно с рояк подскачащи, вихрещи се водни капки. Навсякъде около него трещеше — безразлични механични аплодисменти. Каменната облицовка на кея беше на по-малко от метър разстояние. Той се пресегна и почти спря да се върти. После раненото му рамо докосна стената и всичко изчезна в пламъците на агонията.