Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Тъй вярно. Можем да го компенсираме. Къде се намирате?

Какво ли ставаше там горе? Какво ставаше с Рита? Джау се принуди да отклони вниманието си от разговора и впери поглед в собствения си пулт. Всъщност той натискаше своите „умни глави“ докрай. Вече нямаше място за финес. Нямаше как да скрият тази операция от мрежите на Паяците. Ракетните бази на Съглашението заемаха обширна територия в северния континент, а екипажът следеше маршрута на „Невидимата ръка“ само приблизително. Пилотите на Джау координираха няколко десетки „умни глави“ — разузнавачи. Скалъпените бойни лазери на кораба можеха да елиминират площадките, намиращи се близо до повърхността, но само ако разполагаха с петдесет милисекунди време за прицел. Ако успееха да уцелят всичко, това щеше да е чудодеен балет на огневата сила. Някои от най-дълбоко разположените цели, площадки за нападение, щяха да бъдат ударени от екскавационни бомби. Те вече бяха изстреляни и се спускаха в дъга подире им.

Беше направил всичко, което може, за да накара всичко това да стане. Нямах избор. На всеки няколко секунди тази мантра изплуваше в съзнанието му в отговор на също така упоритото „Не съм палач“.

Но сега… сега може би съществуваше безопасен начин да избегне ужасните заповеди на Брюхел. Бъди честен — ти все пак си палач. Но на стотици, не на милиони.

Без подробните географски и разузнавателни указания от L1 те можеха да допуснат неограничен брой дребни грешки. Ударът по Далечния юг го доказа. Пръстите на Джау се понесоха по клавиатурата — изпращаше указания на екипа си в последната секунда. Грешката беше почти неуловима. Но тя щеше да предизвика вълна от случайни отклонения по време на атаката срещу противоракетните устройства. Много от ударите щяха да попаднат твърде далеч от целта. Съглашението щеше да има шанс срещу ядрените оръжия на Сродниците.

Рачнер Тракт крачеше напред-назад из преддверието. Колко ли време щеше да отнеме на Ъндърхил, докато излезе? Може би старецът беше размислил или просто бе забравил какво смята да прави. Стражът също изглеждаше притеснен. Говореше по някакъв комуникационен канал, но думите му не се чуваха.

Най-накрая завиха скрити мотори. Миг по-късно старите дървени врати се разтвориха. Оттам се показа дървеница-водач, следвана по петите от Шерканер Ъндърхил. Стражът изтърча от кабината.

— Господине, може ли да поговоря с вас? Току-що…

— Да, но нека първо поговоря с полковника. — Тежестта на топлата дреха сякаш притискаше Ъндърхил, а всяка стъпка неизменно го унасяше встрани. Стражът нервничеше около поста си и не знаеше какво да прави. Дървеницата-водач търпеливо дърпаше Ъндърхил в що-годе правия път, докато той се приближаваше към Тракт.

Старецът стигна до преддверието за посетители.

— Имам няколко свободни минути, полковник. Много съжалявам, че сте загубили работата си. Искам да…

— Това не е важно сега, господине! Имам да ви казвам нещо. — Цяло чудо беше, че се добра до Ъндърхил. А сега, само да успея да го убедя, преди този постови да събере смелост да се намеси!

— Автоматиката на нашето командване е манипулирана, господине. Имам доказателства! — Ъндърхил вдигна ръка в знак на протест, но Рачнер продължи да боботи. Това беше последният му шанс. — Звучи налудничаво, ала това обяснява всичко. Съществува…

Светът около тях избухна. Цвят върху цвят. Болка, по-силна от най-яркото слънце във въображението на Тракт. За миг цветът на болката бе единственото, което съществуваше — изтласкваше навън мислите му, страха, дори слисването.

А после той се завърна. В агония — но поне беше в съзнание. Лежеше в снега сред разпръснати развалини. Очите му… очите го боляха . Отблясъци от ада прогаряха цялото му предно зрително поле и го заслепяваха. Отблясъците представляваха отчетливи силуети на фона на лъч от пълен мрак — стражът, Шерканер Ъндърхил.

Ъндърхил! Тракт се изправи на крака и бутна встрани затрупалите го плоскости. Сега изплуваха и други болки. Гърбът му представляваше една неделима, масивна болка. Когато те ударят през стената, така става. Направи няколко колебливи крачки, но като че нямаше нищо счупено.

— Господине? Професор Ъндърхил? — гласът му сякаш идеше от много, много далеч. Извърна глава насам-натам като дете, което все още имаше само бебешки очи. Нямаше избор — зрителното му поле отпред бе изпълнено с огнени отблясъци. Надолу по хълма, до извивката на кратерната стена, се виждаше редица от димящи дупки. Но тук пораженията бяха невероятно по-големи. Никоя от външните постройки на Ъндърхил не беше оцеляла, а огънят поглъщаше всичко, което можеше да гори. Рачнер пристъпи към мястото, където преди стоеше стражът. Но сега там имаше ръб на стръмен, димящ кратер. Хълмът над него беше отнесен целият. Тракт и преди беше виждал нещо подобно, но тогава се беше случила ужасна злополука — проникващ артилерийски снаряд бе уцелил склад с муниции. Какво ни удари? Какво е пазел Ъндърхил долу? Нещо в подсъзнанието му задаваше тези въпроси, ала той не разполагаше с никакви отговори и имаше куп други, много по-належащи грижи.