Върнър Виндж - Убежище в дълбината

В краката му се разнесе животинско съскане. Рачнер извърна глава. Беше дървеницата-водач на Ъндърхил. Бойните й ръце бяха в готовност да мушка, но тялото й лежеше, разкривено, сред отломките. Черупката на горкото животно сигурно беше пропукана. Когато се опита да се промъкне покрай нея, дървеницата нададе още по-свиреп писък и направи страховито усилие да измъкне смазаното си тяло изпод развалините.

— Мобиай! Няма нищо… Няма нищо, Мобиай.

Ъндърхил! Гласът му прозвуча глухо, но такива бяха в момента и всички звуци наоколо. Щом Тракт се промъкна покрай буболечката, тя измъкна осакатеното си тяло изпод развалините и го последва в посоката, откъдето идваше гласът на Ъндърхил. Но съскането й вече не беше заплашително. Повече приличаше на жално хленчене.

Тракт заобиколи насипа около кратера. Ръбът беше плътно затрупан с изхвърлените от взрива отломки. Лъскавите стени вече се огъваха, хлътваха навътре. Но Ъндърхил все още не се виждаше никакъв.

Дървеницата-водач изпълзя покрай Тракт. Там, точно пред нея, самотна паешка ръка стърчеше като острие високо сред развалините. Буболечката изпищя пронизително и започна немощно да рови в тях. Рачнер се присъедини към нея — разчистваше дъските, избутваше встрани топлата кал. Топла? На дъното на Калорика беше горещо! Имаше нещо особено ужасяващо в това да си заровен в топла земя. Тракт отчаяно закопа по-бързо.

Ъндърхил беше затрупан със задницата надолу — главата му се намираше само на един фут под земята. За секунди успяха да го откопаят до под раменете. Пръстта се огъваше и вдлъбваше заедно с ръба на кратера. Тракт протегна ръце, обви здраво Ъндърхил… и затегли. Един инч, един фут… двамата се строполиха върху насипа точно когато гробът на Ъндърхил пропадна в ямата.

Дървеницата-водач пълзеше около тях, вкопчила ръце в господаря си. Ъндърхил погали леко животното. После се обърна и разклати глава по същия глупав начин като Тракт. По кристалните повърхности на очите му имаше подутини. Шерканер Ъндърхил бе заслонил очите на Тракт от взрива — цялата горна част на главата на стареца бе поела директно удара.

Ъндърхил като че гледаше към кратера.

— Джейберт? Нишнимор? — произнесе той тихо, невярващо. Изправи се на крака и се отдалечи от пропастта. Тракт и буболечката го крепяха. Отначало той се остави да го отведат на билото. Под дебелите дрехи беше трудно да се различи, но като че поне два от краката му бяха счупени.

Паякът отново заговори:

— Виктъри? Брент? Чувате ли ме? Изгубих… — обърна се и се загледа в кратера. Този път на Рачнер му се наложи буквално да се сбори с него. Горкичкият старец ту влизаше, ту излизаше от делириум. Мисли! Рачнер погледна надолу по склона. Хеликоптерната площадка се беше наклонила, но земята отгоре я заслоняваше от разхвърчалите се отломки. Хеликоптерът му още си стоеше там, очевидно невредим.

— А! Професоре… в хеликоптера ми има телефон. Елате, оттам можем да се обадим на генерала. — Импровизацията беше прозрачна, но Ъндърхил ту започваше, ту спираше да бълнува. Той се олюля и едва не рухна на земята. После — миг на просветление.

— Хеликоптер? Да… има за какво да ми потрябва.

— Добре, да слезем там. — Тракт се запъти към стълбището, но Ъндърхил продължаваше да се колебае.

— Не можем да оставим Мобиай. Нишнимор и останалите — да. Те със сигурност са мъртви. Но Мобиай…

Мобиай умира. Но Тракт не го произнесе на глас. Дървеницата-водач беше спряла да пълзи. Ръцете й леко махнаха към Ъндърхил.

— Мобиай е животно, господине — каза тихо Тракт.

Ъндърхил се изкикоти замаяно.

— Въпрос на мащаби, полковник.

И така, Тракт свали връхната си дреха и направи от нея люлка за буболечката. Създанието тежеше около осем фунта — съвсем мъртво тегло. Но слизаха надолу и сега Шерканер Ъндърхил го последва, без да се оплаква — налагаше се да го подкрепя само от време на време, за да се задържи върху стълбите. Е, какво по-добро можеше да вършиш сега, а, полковник? Спотайващият се враг най-накрая бе нападнал. Тракт погледна над кратера към димящите развалини. Като че същото се повтаряше и на високото плато — и попиляваше кралската стратегическа отбрана. Несъмнено бяха обстреляли с ядрено оръжие Главното командване. За каквото и да съм дошъл, вече е твърде късно.

Таксито се издигна нагоре над руините на L1. Под тях входът на S745 зееше и изпускаше въздух и ледени частици. Ако не беше Киви, още щяха да са в капана зад капака на шлюза. Приземяването на Киви и специалната работа с ключалката бяха нещо, което дори и добре обучените „умни глави“ невинаги можеха да осъществят.