Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Изгуби съзнание само за секунда-две. Когато се свести, видя, че се намира на около пет метра над морското дъно. Близо до него, каменният зид бе покрит с мъх и петна — старото морско равнище. А трещящите аплодисменти…, той погледна към дъното. Виждаше ги — бяха стотици: стабилизаторните сервомеханизми, които извършваха същият онзи саботаж, пратил морето на поход.

Езр се изкатери по грубо издяланите камъни на вълнолома. Само няколко метра го деляха от върха, от постройката… от мястото, където преди тя се издигаше. Основите се различаваха. Остатъците от стени все още стърчаха. Но един милион тона вода, дори и когато се движи бавно, бяха достатъчни да пометат къщата. Тук и там стърчаха отломки, забити дълбоко в развалините.

Езр се придвижваше от място на място като си помагаше със здравата си ръка, за да се изкатери по руините. Морето се беше стекло в дълбок пласт, който бе залял горите и сега се катереше по стените в дъното на кухината. То все така се пенеше и вълнуваше. Десетметрови капки вода продължаваха да се носят по небето. Голяма част от морето може би по-късно щеше да се стече обратно в басейна, но шедьовърът на Али Лин беше разрушен.

Всичко започваше да се размазва пред погледа му. Вече не го болеше като преди. Някъде там, сред потопената гора, Томас Нау беше попаднал в капана заедно с веселата си дружина. Езр си спомни как възтържествува, щом ги видя как потъват сред дърветата под водата. Фам, спечелихме! Но това не беше първоначалният им план. Всъщност Нау някак си ги разкри — едва не уби и двамата. Пастирът можеше и изобщо да не е в капан. Успееше ли да се измъкне от пещерата, можеше да проследи Фам или да се добере до L1-A.

Но страхът беше далече и все повече утихваше. Сега около него струяха ивици лепкава червена вода. Наведе глава и огледа ръката си. Оръжието на Марли беше раздробило лакътя му и отворило артерия. Предишната рана в рамото му и мъченията бяха образували нещо като случаен турникет, но… Кръвта ми изтича. Логично, мисълта предизвика трескава тревога — но всичко, което той всъщност искаше, беше да се отпусне на земята и да си почине малко. И тогава ще умреш, а Томас Нау може би ще спечели.

Езр се насили да продължи да се движи. Де да можеше да спре кървенето… но нямаше начин дори да свали връхната си дреха. Мисълта му се отдалечи от невъзможното. Сивотата се промъкна в периферията на съзнанието му. Какво ли мога да направя за секундите, които ми остават? Избираше пътя си между руините — зрителното му поле се бе стеснило и обхващаше само земята на някакви си сантиметри от лицето му. Ако успееше да намери покоите на Нау и да открие комуникатор! Поне ще предупредя Фам. Комуникатор нямаше — само безкрайни отломки. Прекрасната дървесина, отгледана от Фонг, сега тлееше цялата — спиралната й структура беше разрушена.

Гола бяла ръка се протегна от един потрошен шкаф. Мисълта на Езр се препъна в ужаса и мистерията. Кого сме зарязали тук? Да, Омо. Но този крайник беше гол, лъщеше обезкървен и бял. Докосна дланта в края на ръката. Тя потрепна и се плъзна по пръстите му. О, че това изобщо не беше труп — само един от онези прилепващи скафандри, така любими на Нау. Една идея изплува от мрака. Може би — за да спре кървенето. Подръпна ръкава — скафандърът се плъзна, закачи се за нещо и после заплава във въздуха. Езр се оттласна от земята и за миг затанцува с него. Левият ръкав се отвори, раздвои се под пръстите му. Той вмъкна вътре ръката си и скафандърът се затвори от пръстите до рамото. Придърпа тъканта върху гърба си и свободно навлече дясната половина около пострадалата си ръка. Сега можеше и да си кърви до смърт — никой нямаше да види и капчица повече. Стегни тъканта. Намести материята и тя прилепна по него. По-стегнато — истински турникет. Плъзна лявата си ръка по покритието на ранената ръка — плътта под нея се сгърчи в агония. Но тъканта откликна и се втвърди. Чу се как стене от нейде далече. За миг изгуби съзнание и се свести, полегнал леко върху главата си.

Но сега дясната му ръка беше обездвижена — ръкавът прилепваше с максимално напрежение. Много болезнена модна крайност, но току-виж излязла достатъчна, за да го опази жив.

Пийна от носещата се във въздуха вода и се опита да мисли.

Зад него се чу хленчещо мяукане. Небесното котенце се появи пред погледа му — беше кацнало върху гърдите и здравата му ръка. Пресегна се и погали треперещото телце.

— И ти ли си в беда? — попита. Думите му излизаха като грачене. Големите тъмни очи на котенцето се втренчиха в него и то се зарови дълбоко между гърдите и лявата му ръка. Странно. Обикновено болните котета се криеха — това причиняваше много проблеми на Али, макар и създанията да бяха опръстенени. Небесното коте беше вир-вода, но малкото му телце оставаше нащрек. Може би… — Да ме утешиш ли си дошъл, малкият?