Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Статус, статус. Фам прегледа данните на „умните глави“ в груповата стая и извън нея. Имаше само неколцина, които все още стояха заключени в килиите си в капилярните тунели — специалисти, от които нямаше нужда в настоящата операция. Мнозина от тях, когато прекъснеха потока им на работа, изпаднаха в конвулсивни припадъци, Фам влезе в контролната система и отвори някои от влизащите комуникации. Имаше неща, които трябваше да узнае — това можеше да облекчи притесненията на Фокусираните. Тръд погледна нервно — усещаше, че някой се бърка в системата му.

Фам излезе извън стените на Купола — търсеше някакъв проблясък от локализаторите по повърхността на канарата. Ето! Един-два изолирани образа, с лошо качество, монохромни. Зърна такси, което кацаше на голия камък близо до Хамърфест. По дяволите — шлюз S745. Ако Нау можеше да се справи с този люк без ключалка, нямаше съмнение какво щеше да предприеме по-нататък.

Само за миг Фам бе обзет от всепоглъщащия страх да се изправи лице в лице с противник, който не се спира пред нищо. Ах, все едно отново съм млад. Оставаха му още може би триста секунди, преди Нау да се добере до L1-A. Нямаше смисъл да задържа нещата. Фам зададе командата за включване към мрежата на всички локализатори в обсега му — дори и тези, които не получаваха захранване. Мъничките им батерии имаха достатъчно заряд всеки да се справи с няколко дузини инфопакета. Ако ги използваше хитро, щеше да получи доста голямо количество данни.

В ума му картините бавно се оформяха — парченце по парченце.

Фам се плъзна покрай три от стените — внимаваше да не попада в обсега на „умните глави“, дори от време на време се блъскаше в някоя изхвърлена клавиатура или чаша. Но обновения поток от входни данни им въздействаше доста успокояващо. Секцията на преводачите беше почти мълчалива — разговаряха само помежду си. Фам се спусна до Триксия Бонзол. Жената се беше навела над клавиатурата с яростно напрежение. Фам се включи към потока от данни, идващ от „Невидимата ръка“. Оттам трябваше да дойдат добри новини — Ритцер и компания се бяха оплели тъкмо когато бяха готови да извършат масовото изтребление…

Отне му един миг да се ориентира в мултиплекс-екрана. Имаше материал за преводачите, данни за траекторията, кодове за изстрелване на ракети. Кодове за изстрелване на ракети? Брюхел напредваше с гадния удар на Нау! Екзекуцията беше нелепа — доста голяма част от оръжията на Съглашението щяха да оцелеят. Балистичните данни нарастваха — десетки изстрелвания в секунда.

За миг ужасът от ставащото погълна вниманието на Фам. Нау беше стъкмил такъв заговор, че да избие половината население на планетата. Ритцер правеше всичко възможно да осъществи клането. Фам прегледа данните, подавани от Триксия Бонзол за последните няколкостотин секунди. Потокът побесня, когато отрязаха работния й поток — метафорично уволнение. Имаше страници с несвързани глупости, бъркотия от файлове, които показваха непозволен достъп до данните. Очите му се спряха на един почти смислен пасаж:

Изтъркано клише е, че светът е най-приятен в Годините на чезнещото слънце. Вярно е, че времето тогава не изпада в такива крайности, че всичко е обзето от чувството за забавяне, и на повечето места няколко години подред през лятото не цари жега, а зимите не са твърде свирепи. Това е класическото време за романтика. Време, което изкусително призовава по-висшите същества да си починат, да се поотпуснат. Последният шанс да се подготвиш за края на света.

Сляп късмет накара Шерканер Ъндърхил да избере най-красивия ден в Годините на чезнещото слънце за първото си посещение в Териториалното командване…

Явно преводът беше на Триксия — от онези „очовечени“ описания, които толкова много дразнеха Ритцер Брюхел. Но… „първото си посещение в Териториалното командване“? Това трябва да е станало преди последния Мрак. Странно беше, че Томас Нау е поискал подобни ретроспективи.

— Сега всичко е объркано.

— Какво? — мислите на Фам се върнаха в груповата стая на Купола, при раздразнителните гласове на „умните глави“. Човекът, който току-що му проговори, беше Триксия Бонзол. Очите й бяха далечни, а пръстите й продължаваха да трепкат по клавишите.

Фам въздъхна.

— Да, точно така е — отвърна той. За каквото и да говореше тя, забележката беше уместна.

Високочестотният синтез на данните, идващи от незахранваната мрежа, беше завършен — разполагаше с пълна картина на L1-A. Ако можеше да задейства връзките малко по-силно, можеше да се свърже с е-джетовете там наблизо. Нямаше много енергия за обработване, но координатите сочеха енергетичната решетка на е-джетовете… и, което беше по-важно — Може би ще можем да използваме самите електрически джетове! Ако успееха да насочат няколко десетки от тях към Пастиря…