Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Аз… Повечето не сме чудовища. Ако излезем от безизходицата, можеш ли да поемеш всичко? А после… се оставяме на вашата милост. Как да ви се доверим?

Погледът на Бонзол беше станал отнесен. Тя не отговори — ръцете й се носеха по пулта. Безмълвните секунди тиктакаха, но сега една догадка пропълзя като студена тръпка по гръбнака на Тръд. Не.

Точно на десетата секунда Триксия Бонзол отново проговори:

— Ако възстановите пълния достъп, ще можем да контролираме най-важното. Поне такъв е планът. Що се отнася до доверието… — лицето на Бонзол се изкриви в странна усмивка, едновременно и подигравателна, и замечтана. — Е, вие ни познавате по-добре, отколкото ние вас. Можете сами да си избирате чудовищата.

— Да — отвърна Фам, разтърка слепоочие и впери поглед в нещо, невидимо за Тръд. Обърна се към Силипан — усмихваше се със същата онази хищническа усмивка, както когато се появи в склада. Усмивката на човек, който рискува всичко — и очаква да победи.

— Хайде да възстановим всички комуникационни връзки, Тръд. Време е да дадем на Нау и Брюхел подкрепата на „умните глави“, която заслужават.

Нау гледаше как Киви вкарва таксито вътре — отпред и под тях бяха снежните могили, които той беше струпал около шлюза на L1-A. Разполагайки само с автоматиката на борда, Киви намери входа, преодоля системите за сигурност на люка и ги спаси — всичко това за няколкостотин секунди. Само ако издържеше още няколко секунди, той щеше да размахва отново камшика. Само да издържи тези няколко секунди… Забеляза я как гледаше баща си. Това, че виждаше Али, по някакъв начин я тласкаше към границата на разбирането. Мор и зараза! Само ни свали долу живи и здрави, повече не искам. После вече може да я убие.

Марли вдигна поглед от комуникатора си. По лицето му беше изписано изненадано облекчение.

— Господине! Започвам да получавам сигнали от каналите на „умните глави“. След няколко секунди би трябвало да имаме пълна автоматизация!

— О! — Най-накрая неочаквана добра новина. Сега той можеше да ограничи разрушението — необходимост, за да си възвърне контрола. Само дето си тръгнал срещу Фам Нувен и почти всичко е възможно. Това можеше да е някакъв невероятен маскарад. — Много добре, ефрейтор. Но засега недей да използваш тази автоматика.

— Тъй вярно! — гласът на Марли прозвуча озадачено.

Нау погледна през прозореца. Странно беше да вижда сурова природа, без подобрения. Люкът на L1-A беше на около седемдесет метра оттам, скрит дълбоко в сенките. Имаше нещо странно в него… металният перваз беше оцветен в червено. Но аз не съм с очила!

— Киви…

— Видях. Някой…

Нещо изтрещя. Марли писна. Косата му гореше. Корпусът до седалката му сияеше в червено.

— По дяволите! — Киви вдигна таксито нагоре. — Използват моите електрически джетове! — Тя завъртя таксито, като в същото време бързо маневрираше. Стомахът на Нау се заизкачва нагоре към гърлото му. Нищо не би трябвало да лети така.

Сиянието по люка на L1-A, горещото петно в корпуса зад него — врагът сигурно използваше всички ножове-джетове, докъдето поглед видеше. Всеки джет сам по себе си беше само случайна локална опасност. Нувен бе успял някак си да събере десетки от тях, за да се прицелят бляскаво в двете важни мишени.

Марли продължаваше да пищи. Маневрите на Киви запокитиха Нау в креслото, обърнаха го, щом падна в него. Успя да съзре ефрейтора в ръцете на своите другари. Поне вече не гореше. Другите стражи се пулеха. „Рентгенови лъчи“ — каза единият. Снопът от тези електронни лъчи можеше да ги изпържи всичките. Дългосрочна заплаха, като вземеш предвид всичко…

Като продължаваше да върти таксито, Киви ги приближи до склоновете на Диамант Едно. Сега летателният апарат се носеше напред — лудо тройно въртене. По никакъв начин враговете им не можеха да удържат прицела на едно място. И все пак сиянието на стената ставаше все по-ярко с всяко завъртане. По дяволите! По някакъв начин Нувен се беше сдобил с пълна системна автоматика.

Носът, после и кърмата на таксито се треснаха в земята и разпръснаха сняг на повърхността. Корпусът изстена, но издържа. А сега, в плаващата мараня на издигащите се летливи газове, Нау видя лъчите на е-джетовете. Ледът и въздухът по пътя им избухнаха в жарава. Пет лъча, може би десет — те сновяха напред-назад, докато таксито се въртеше, а няколко постоянно оставаха прицелени в светещото петно на корпуса им.