Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Ксин кимна.

— Този контакт продължи петнайсет секунди. Като че ни следят.

— Това е невъзможно. Ние притежаваме мрежите на Паяците — Брюхел прехапа устни. — Освен ако Фуонг не е прецакал тотално комуникацията с L1.

Лъчът на радара избледня за момент… и после се върна, още по-ярък, фокусиран.

— Той бележи мишена!

Брюхел подскочи, сякаш образът се бе превърнал в нападаща змия.

— Ксин! Поеми контрола. Главната дюза, ако това ще помогне. Разкарай ни оттук.

— Тъй вярно. — В далечния север на Паяците нямаше много ракетни площадки. Но и малкото налични щяха да бъдат въоръжени с ядрени оръжия. Дори и един-единствен удар можеше да осакати „ръката“. Джау се пресегна да задейства своя пилотски…

… и грохотът на помощните двигатели изпълни мостика.

— Това не бях аз, господине!

Когато грохотът се разнесе, Брюхел гледаше право в него. Той кимна.

— Свържи се с твойте пилоти. Поеми контрола! — той подскочи от мястото си до Ксин и махна на телохранителите си към задния люк. — Фуонг!

Джау трополеше трескаво по контролното табло, крещеше командни кодове отново и отново. Видя пръснати диагностични данни, но пилотите му не отговаряха. Хоризонтът се беше наклонил. Допълнителните двигатели на „Ръката“ работеха на пълна мощност, но не Джау ги управляваше. Бавно, бавно корабът като че заемаше отново крайцерска позиция с носа надолу. Все още нямаше отговор от пилотите му, но… Джау забеляза издигащата се следа от реактора.

— Главният двигател се включи, господине! Не мога да го спра…

Брюхел и телохранителите му се вкопчиха за дръжките. Инфразвуците на двигателя не можеха да се сбъркат — отекваха в костите и зъбите им. Бавно, бавно ускорението се покачваше. Петдесет мили-G. Сто. Боклуците във въздуха плаваха все по-бързо и по-бързо към кърмата, въртяха се и отскачаха от пречките. Триста мили-G. Огромен, нежен юмрук притисна Джау в креслото. Единият от телохранителите беше в откритото пространство — не беше успял да се залови. Сега той прелетя покрай него — падна покрай него — и се размаза в задната стена. Петстотин мили-G, и продължаваше да се увеличава. Джау се сви в ремъците си и погледна назад, нагоре, към Брюхел и другите. Всички бяха прилепени за задната стена, притиснати от ускорението, което нарастваше ли нарастваше…

После звукът на двигателите утихна. Джау се издигна нагоре и опъна ремъците. Брюхел крещеше на телохранителите и ги събираше на едно място. Беше загубил очилата си, докато ставаше всичко това.

Джау се вгледа в мониторите. Датчиците на кораба все още предаваха случайна бъркотия от данни. Погледна навън, напред по орбитата на „Ръката“. Бяха преминали през изгрева. В сумрачната светлина замръзналият океан се простираше до хоризонта. Но не това имаше значение. Самият хоризонт изглеждаше неуловимо по-различен. Не е класическото слизане от орбита, но става. Джау облиза устни.

— Господине, след сто-двеста секунди ще сме в казана.

За миг по лицето на Брюхел се изписа ужас.

— Вдигай ни пак горе, господинчо.

— Тъй вярно. — Какво ли друго му оставаше да каже?

Брюхел и разбойниците му се прехвърлиха през мостика до задния капак.

Фуонг се обади:

— Господине, получавам гласов сигнал от L1.

— Добре, включи го.

Гласът беше женски — Триксия Бонзол.

— Приветстваме човеците на борда на „Невидимата ръка“. Говори лейтенант Виктъри Лайтхил от Разузнавателната служба на Съглашението. Поех контрола над вашия космически кораб. След малко ще се приземите. Може би докато нашите войски пристигнат на мястото, ще мине малко време. Не се съпротивлявайте, повтарям, не се съпротивлявайте на тези войски.

Неподправен, слисан ужас обзе всички на мостика…, но Бонзол не каза нищо повече. Брюхел се съвзе първи, а гласът му трепереше.

— Фуонг, затвори канала на L1. Всички протоколни слоеве.

— Господине, н-н-не мога. Когато излетяхме, вътрешните връ…

— Можеш и още как! Давай физически! Тресни апаратурата с една бухалка, но преди това се изключи.

— Господине, дори и без тукашните „умни глави“… Според мен L1 разполага със заобиколни начини.

— За това ще се погрижа аз. Слизаме.

Телохранителят при люка погледна Брюхел.

— Не се отваря, господине.

— Фуонг!

Отговор не последва.

Брюхел скочи към стената до люка и започна да думка по бравата за директно отваряне. Все едно думкаше по скала. Пастирът се обърна и Джау забеляза, че червенината е изчезнала от лицето му. Беше блед като смъртник, а погледът му блуждаеше налудничаво. Сега държеше в ръката си пистолет и се оглеждаше из мостика, сякаш си търсеше мишена. Погледът му се спря върху Джау. Пистолетът трепна.