Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Господине, май се свързахме с един от моите пилоти. — Беше абсолютна лъжа, но без очила Брюхел нямаше как да разбере.

— А? — дулото на пистолета се посниши. — Добре. Дръж връзката, Ксин. Инак и твойта глава ще падне.

Джау кимна, обърна се и се заигра яростно с мъртвите копчета.

Зад него търсеха инструкцията за насилствено отваряне на люка — трескаво, псувайки и некомпетентно. Най-накрая грохотът на изстрели го прекъсна. Посипалите се заряди затрещяха из мостика.

— По дяволите! Така няма да стане! — обади се Брюхел. Някакъв шкаф се отвори, но Джау продължаваше да не поглежда нагоре и да се старае с всички сили да изглежда ужасно зает. — Ето, пробвай с това. — Последва пауза, а после такъв взрив, че ушите им заглъхнаха. Божичко! Брюхел държи такава артилерия на капитанския мостик?

Триумфалните викове се чуваха едва-едва, заглушени от звънтенето в ушите му. После Брюхел кресна:

— Давай! Давай! Давай!

Джау извърна леко глава и огледа мостика зад себе си. Люкът беше все така затворен, но сега в него беше пробита нащърбена дупка. От нея излитаха разкривени късове метал и други, по-трудно определими боклуци.

А после Джау Ксин се оказа сам-самичък на мостика на „Ръката“. Той пое дълбоко дъх и се опита да разбере нещо от онова, което показваха мониторите. Ритцер Брюхел беше прав за едно. Дойде ред на неговата глава да падне.

Следата на реактора все още беше силна. Той погледна към извития хоризонт. Вече нямаше съмнение. Корабът бе долу, точно както показваше висотомерът на таблото — 80 хиляди метра. Чу грохота на помощните двигатели. Успях ли да се промъкна? Ако можеше да се ориентира и да включи някак си главния двигател… Но не, те не завиваха в правилната посока! Големият кораб се обръщаше към тяхното направление на полета със задницата напред. Вляво и вдясно от кърмата се виждаха части от външната обвивка на кораба — ъгловати паякообразни структури, пригодни за потоците от междузвездна плазма, но не и за атмосферата на планета. Сега ръбовете им светеха. Меки жълти и червени отблясъци играеха по тях и се изливаха като сияйни океански пръски. Най-острите ръбове светеха в бяло и се лющеха. Но помощните двигатели продължаваха да реват, сякаш избухваха малки взривове. Включен-изключен. Включен-изключен. Който и да управляваше пилотите му, той беше предприел извратен опит да поддържа ориентацията на „Ръката“. Без такъв прецизен контрол потокът покрай неправилната форма на корабния корпус щеше да ги изпрати на дълго падане — милион тона хардуер, разкъсан от сили, с каквито той изобщо не беше проектиран да се сблъска.

Сиянието на кърмата се превърна в разгръщаща се завеса от светлина, ясна само на няколкото места, където ударът не беше достатъчно силен, че да изпари черупката. Джау се върна в креслото си — ускорението нарастваше полека и неумолимо. Четиристотин мили-_g_, осемстотин. Но това ускорение не се дължеше на корабния двигател. Атмосферата на планетата правеше с тях каквото си иска.

После се разнесе нов звук… не боботенето на двигателите. Беше плътен тон, който се усилваше. От гърлото до външния корпус „Ръката“ се бе превърнала в огромна тръба на орган. Звукът минаваше във все по-нисък акорд, докато корабът се забиваше все по-надолу и все по-бавно. Сиянието на йонизацията затрепери и се стопи. Предсмъртната песен на „Ръката“ се издигна до кресчендо, и секна.

Джау съзерцаваше през задния илюминатор гледка, която би трябвало да е невъзможна. Ъгловатите структури на корпуса бяха загладени и разтопени от горещината. Но „Ръката“ тежеше един милион тона и пилотите я бяха държали точно ориентирана по време на падането — по-голямата част от огромната й маса беше оцеляла.

Приблизително стандартна гравитация го притискаше към креслото — но почти под прав ъгъл към по-предишното ускорение. Това беше планетарна гравитация. Сега „Ръката“ беше нещо като въздухоплавателен съд, бедствие, плъзгащо се по небето. Бяха на четиридесет хиляди метра височина и слизаха надолу с равномерна скорост от сто метра в секунда. Джау погледна бледия хоризонт, хребетите и ледените блокове, носещи се под него. Някои бяха високи по петстотин метра — ледът бе изтласкан нагоре от бавното замръзване на океанските дълбини. Зачука по клавиатурата, получи слаб знак на внимание от един пилот — късче нова информация. Щяха да отминат тази планинска редица и още три зад нея. Отвъд, близо до хоризонта, сенките бяха по-меки… Измамата на разстоянието, или може би сняг, натрупан върху назъбения лед.