Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Лайтхил махна към монитора и за първи път от превземането насам се обърна към Ъндървил и останалите:

— Сродниците са имали опция за обратно повикване на някои от техните ракети. Използваме това, където можем. Други можем да атакуваме отгоре. — Отгоре? Сякаш изтривани от някаква невидима гума, напредваща на север по континента, цяла ивица маркери на ракети изчезна. Лайтхил се обърна към Колдхейвън и останалите офицери и застана в стойка мирно.

— Господине, госпожо. Може би най-добре е вашите хора да управляват противоракетите. Ако можем да координираме…

— Да, по дяволите! — гракнаха в хор Дъгуей и Колдхейвън. Техниците се втурнаха обратно по местата си. Изпуснаха ценни моменти, пренареждаха спидсхемите с мишените, а после първата противоракета улучи целта.

— Положителен резултат! — изкрещя един от противовъздушните техници. Някак си този път изглеждаше по-реално от останалите.

Генерал Колдхейвън отпусна ръка пред Лайтхил — някакво странно обратно козируване. Лайтхил тихо отговори:

— Благодаря, господине. Не стана точно така, както го планира началникът, но според мен ще можем да се справим… Брент, я провери дали можеш да направиш картата на ситуацията напълно достоверна.

… Стотици нови маркери блеснаха на таблото. Но това не бяха ракети. Белга познаваше символите достатъчно добре, за да разпознае спътниците, макар че тези изглеждаха като лоши графики. Имаше липсващи полета с данни, имаше и прозорчета, които съдържаха безсмислени поредици. По северния край на монитора се движеше странен правоъгълник. Той пулсираше с военни знаци. Генерал Дъгуей изсъска.

— Не може да бъде. Знаци дванайсети размер! Това означава, че са дълги хиляда фута!

— Тъй вярно — отвърна лейтенант Лайтхил. — Стандартните мониторни програми не могат да се справят много добре с това. Този съд е почти две хиляди фута дълъг — като че не забеляза какъв вид придоби Дъгуей. Погледа още секунда привидението. — И според мен той току-що изживя срока си на годност.

Ритцер Брюхел изглеждаше доволен от себе си.

— Справихме се страшно добре и без хората на Рейнолт. — Помощник-пастирът се приближи до капитанското кресло и увисна до своя Главен пилот. — Може би изстреляхме няколко ракетки в повече, отколкото точно трябваше, но това компенсира дето ти не уцели противоракетните бази, нали така? — той шляпна Ксин фамилиарно по рамото. Джау изведнъж осъзна, че единственото му, крехко предателство е било забелязано.

— Тъй вярно. — За друго не се сети. Пред тях извивката на планетата блестеше в мрежа от светлини — градовете, които бяха започнали да наричат Принстън, Валдемон, Монтроял. Може би Паяците не бяха онези хора, които Рита си представяше, може би преводите ги бяха заблудили. Но каквато и да беше истината, изтичаха последните секунди от съществуването на тези градове.

— Господине — разнесе се гласът на Бил Фуонг по мостиковия канал. — Получих включване на високо ниво от хората на Анне. Само след секунди ще разполагаме с пълна автоматика.

— Ха, време беше. — Но в гласа на Ритцер Брюхел се промъкна нотка на облекчение.

Джау усети вибрация. Пак. И пак. Брюхел вирна глава и се вторачи в един виртуален екран.

— Това прозвуча като нашите бойни лазери, но…

Джау плъзна поглед по датчиците на кораба. Оръжейният борд беше чист. Нивото на централната енергия беше скочило, сякаш зареждаше кондензатори — но сега и то се беше уравновесило.

— Пилотите ми не докладват за огън, господине — отвърна той.

Друс. Друс. Преминаваха над големи градове, напредваха на север, към арктическата територия, над мънички светлинки, пръснати по ширналата се тъмна, замръзнала земя. Там нямаше нищо, но зад тях… Друс. Три бледи лъча осветиха небето, разклониха се, избледняха… класическият изглед на бойни лазери в горните слоеве на атмосферата.

— Фуонг! Какво става там долу, мамка му!

— Нищо, господине! Искам да кажа… — чу се как Фуонг обикаля между своите „умни глави“ — Ъъ, „умните глави“ работят върху валиден списък на мишените от L1.

— Е, те напълно не съвпадат с моя списък на мишените! Дай си зор, човече! — Брюхел прекъсна връзката и се обърна отново към главния си пилот. Бледото лице на Пастира беше почервеняло от нарастващия гняв. — Застреляй проклетите „умници“ и вземи нови! — той изгледа кръвнишки Джау. — Е, какъв ти е проблемът?

— Аз… може би нищо, но ни осветяват отдолу.

— Х-хъм. — Брюхел се втренчи в електронните разузнавателни данни. — Мда, наземни радари. Но това се случва по няколко пъти на всеки… о.