Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Джау чу как бързата стрелба на Брюхеловия пистолет отекна из коридорите на кораба. Разнесоха се викове, после млъкнаха — и отново изстрелите, по-надалече. Сигурно всички люкове са запечатани. А Ритцер Брюхел ги пробиваше наред. В известен смисъл Пастирът беше прав: той контролираше материалния пласт. Можеше да стигне до оптиката на корпуса, да прекъсне връзката с L1. Можеше да „прекъсне връзката“ с всичко онова, което тукашните „умни глави“ продължаваха да тормозят…

Трийсет хиляди метра. Слабата слънчева светлина се отразяваше в леда, но нямаше никакви признаци на изкуствено осветление или градове. Спускаха се по средата на най-огромния океан на Паяците. „Ръката“ все още се справяше добре. Скоростта на спускане оставаше сто метра в секунда. Интуицията му, плюс няколко намека от таблото с данните за кораба му подсказваха, че ще се размажат в пейзажа със скорост, по-голяма от звуковата. Освен — енергията на реактора продължаваше да нараства — ако не можеха отново да включат главния двигател, и то точно в подходящия момент… трябваше да стане чудо. „Ръката“ беше толкова голяма, че долната й страна и „гърлото“ можеха да изиграят ролята на възглавница при сблъсъка и да се разкъсват километри наред, докато корабът се плъзга, като мостикът и обитаемите каюти остават непокътнати. Глупавите хвалби на Фам Тринли включваха и такова приключение.

Едно нещо беше сигурно: дори и да предоставеха пълен контрол на Джау в този миг и той да разчиташе на всичките си пилотски умения, нямаше начин да осъществи подобно кацане.

Бяха преминали зад последната планинска верига. Допълнителните двигатели се отклониха за кратко с един градус — насочваха ги, сякаш знаеха какво ги очаква занапред.

Времето на Ритцер Брюхел за убийства се беше свило до няколко секунди — Рита щеше да е в безопасност. Джау гледаше как изровената земя се издига към него. И тогава го връхлетя най-странното чувство — едновременно на ужас, триумф и свобода.

— Много закъсня, Ритцер. Просто много закъсня.

Белга Ъндървил рядко беше виждала толкова силни емоции, предизвикани от едни и същи събития за едни и същи хора. Техниците на Колдхейвън трябваше да празнуват, докато, вълна след вълна, техните ракети-прехващачи с голям радиус на действие улучваха ракетите на Сродниците, а стотици други вражи снаряди се взривяваха или не успяваха да достигнат целта си заради друго. Шансовете за успех приближаваха деветдесет и девет процента, което означаваше, че трийсет живи ядрени бойни глави могат да достигнат територията на Съглашението. Това беше разликата между унищожението и простото изолирано бедствие… и техниците дъвчеха ръцете си, с които се хранят, докато се мъчеха да спрат тези последни, разпръснати заплахи.

Колдхейвън обикаляше своята редица от служители. Един от хората на Лайтхил, ефрейтор, роден извън фазата, вървеше до него. Генералът се вкопчваше във всяка дума на Рапса Лайтхил и се грижеше неговите хора да се възползват от всички нови разузнавателни данни, изсипващи се на екраните им. Белга се дръпна назад. Не можеше да направи нищо, освен да се пречка. Виктъри Лайтхил беше потънала в някакъв смахнат разговор с пришълците — всеки няколко изречения бяха прекъсвани от дълги паузи, време за странични разговори с брат й и хората на Колдхейвън. Тя млъкна изчаквателно и лекичко се усмихна на Белга.

Белга й махна незабележимо в отговор. Това хлапе не беше съвсем същото като майка си — освен, може би, когато беше важно.

После телефонът на Лайтхил отново оживя — някой сътрудник относително наблизо?

— Да, добре. Ще пратим нашите хора там. След пет часа, може би… Татко, пак сме на линия. Чудовище номер пет играе честно. Беше прав за него. Татко?… Брент, пак го загубихме! Не биваше да става точно сега… Брент!

Хеликоптерът на Рачнер беше спрял зигзагообразния си, уклончив ход, но не и преди Тракт напълно да се обърка. Сега машината летеше ниско и бързо над високото плато, сякаш не се боеше, че врагът може да я наблюдава отгоре. Пътник на собствената си пилотска стойка, Тракт гледаше небесното представление удивен, като хипнотизиран, и само донякъде чуваше несвързаното мърморене на Шерканер Ъндърхил и странните светлини от игралния му шлем.

Вълните от противоракетни снаряди отдавна бяха утихнали, но по целия хоризонт свидетелствата за тяхната мисия огряваха небето. Поне се защитихме.

Тембърът на роторния шум се промени и накара Тракт да откъсне поглед от ужасните далечни гледки. Хеликоптерът се плъзгаше надолу през мрака. Той засенчи очите си от небесните светлини и видя, че се отправят към площадка за кацане върху една голяма гола скала — отвсякъде ги обкръжаваха хълмове и лед.