Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Какво им е на реките?

— Казах, че не искам да говоря за тях! — Той ме потупа добронамерено по гърба и тръгнахме назад към града. — Реките трябва да се прекосяват. Това означава, че е нужно да се построи мост, освен ако вече има такъв, но това никога не се случва. Налага се да изчакваме, докато мостът бъде завършен, а това води до забавяне. Обикновено Гилдията, която отговаря за полагането на релсите, поема вината за закъсненията. Но такъв е животът. Всички изпитват противоречиви чувства към реките, стане ли въпрос за тях. Единственото нещо, което постоянно не достига в града, е водата и ако се натъкнем на река, ще решим един от проблемите завинаги. Но пак ще трябва да построим мост, а това прави всички раздразнителни.

Наетите работници не бяха особено доволни да ни видят, че се връщаме, но Рафаел ги постегна и скоро работата се поднови. Извадихме и последните релси и това, което ни оставаше да направим, беше да издигнем последния буфер. Той беше от стомана и трябваше да се монтира напречно на крайния участък от линията, като се използваха три от бетонните основи на траверсите. На всяка от четирите линии имаше буфер и всички те бяха разположени така, че ако градът тръгнеше назад, те щяха да го спрат. Буферите не бяха на една линия заради неправилната форма на южната страна на града, но Малчускин ме увери, че осигуряват достатъчно сигурна защита.

— Добре ще е да не се налага да се използват — каза той — но ако градът наистина тръгне, те би трябвало да го спрат. Поне така мисля.

С монтирането на буфера нашата работа приключи.

— Сега какво? — попитах.

Малчускин погледна към слънцето.

— Трябва да преместим постройките. Искаше ми се да прекарам бараката си отвъд хребета, а също и спалните помещения за работниците. Но става късно. Не съм сигурен, че ще успеем да свършим преди да е паднала нощта.

— Можем да го направим утре.

— Точно това си мисля. Така гадните мързеливци ще имат още няколко свободни часа. Това ще им хареса.

Той се обърна към Рафаел, който се посъветва с хората си. Почти никой не се съмняваше какво ще е решението. Рафаел още говореше, а някои вече бяха тръгнали към бараките си.

— Къде отиват?

— В селото си, предполагам — отвърна Малчускин. — То е ей там. — Той посочи на югоизток, отвъд южния хребет на планината. — Но ще се върнат. Работата не им харесва, но в селото ще ги принудят, защото им даваме каквото искат.

— Какво?

— Облагите на цивилизацията — отговори той, като се изсмя цинично. — Тоест, синтетичната храна, от която винаги те присвива стомахът.

— И на тях тази гадост им харесва?

— Не повече, отколкото на теб. Но е по-добре от празен стомах, с какъвто са били голямата част от тях, преди ние да се появим.

— Не бих вършил цялата тази работа заради една каша. Безвкусна е, не засища и…

— Колко пъти на ден се хранеше в града?

— Три.

— И колко от тях със синтетична храна?

— Само два — отговорих.

— Е, благодарение на такива хора като онези бедняци, които се скъсват от работа, ти можеш да си позволиш едно истинско ядене на ден. А от онова, което чувам, работата, която вършат за мен, е най-леката.

— Какво имаш предвид?

— Ще разбереш.

По-късно същата вечер, когато седнахме в бараката му, Малчускин пак заговори на същата тема. Установих, че съвсем не е толкова зле информиран, колкото се опитваше да се представи. Той хвърляше вината изцяло върху системата на гилдиите, както винаги. Отдавна установена практика беше занятията в града да се предават от едно поколение на друго не чрез обучение, а чрез евристични принципи. Един чирак щеше да цени традициите на гилдиите далеч повече, ако узнаваше от първа ръка фактите от битието, на които се основаваха обичаите, отколкото ако беше обучаван на теория. Това означаваше, че аз трябваше сам да открия как мъжете са дошли да работят на железопътните линии, какви други задачи изпълняваха и изобщо всички други неща, които засягаха продължаващото съществуване на града.

— Когато бях чирак — заразказва Малчускин, — строях мостове и изкопавах релси. Работех заедно с Гилдията за тракция и пътувах с хора като баща ти. Самият аз знам как продължава да съществува градът и затова ценя професията си. Разкопавам железопътни линии и отново ги полагам не защото работата ми харесва, а защото знам как трябва да се върши. Бил съм навън с Гилдията за разменна търговия и съм виждал как принуждават местните хора да работят за нас, затова разбирам на какъв натиск са подложени хората, които сега работят под мое ръководство. Всичко е обгърнато в тайнственост и неизвестност… така виждаш нещата сега. Но ще откриеш, че става въпрос за оцеляване и ще разбереш колко рисковано е то.