Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Малчускин ми беше казал къде да намеря контакти за презареждане, но установих, че те вече са заети от други превозни средства и няма свободни места. Предположих, че това е последният камион, който се връщаше тази вечер и че ще трябва да се поогледам къде другаде мога да го заредя. Накрая намерих резервен контакт в южната част на града.

Вече беше тъмно и след като се бях погрижил за камиона, ми предстоеше дългият, самотен път назад. Изкушавах се да не се връщам, а да остана в града за през нощта. Все пак щеше да ми отнеме едва няколко минути да отида в стаята си в училищното общежитие… но после се сетих за Малчускин и реакцията му, която трябваше да очаквам на сутринта.

С неохота заобиколих града, намерих железопътните линии, които водеха на север и тръгнах по тях към хребета. Да съм сам в равнината през нощта беше доста притеснително. Вече застудяваше и от изток духаше хладен бриз, който ме пронизваше през тънката ми униформа. Пред себе си виждах тъмния силует на хребета, очертаващ се на фона на облачното небе. В падината неугледният скелет на зъбните колела се открояваше внушително, а двамата пазители на реда крачеха напред-назад в самотното си бдение. Когато се приближих до тях, ме спряха за проверка.

— Стой на място! — Въпреки че не виждах много добре, интуитивно усещах, че арбалетите им са насочени към мен. — Идентифицирай се.

— Чирак Хелуърд Ман.

— Какво правиш извън града?

— Работя с Малчускин от Гилдията за тракция. Преди малко минах покрай вас с камиона.

— А, да. Пристъпи напред.

Приближих се към тях.

— Не те познавам — каза единият. — Сега ли започваш?

— Да… преди около една миля.

— От коя гилдия си?

— Изследователите на бъдещето.

Онзи, който ме беше заговорил, се разсмя.

— Не бих искал да съм на твое място.

— Защо?

— Искам да живея дълго.

— Но пък той е млад — каза другият.

— За какво говорите? — попитах.

— Бил ли си вече в бъдещето?

— Не.

— А бил ли си в миналото?

— Не. Започнах едва преди няколко дни.

Хрумна ми нещо. Въпреки че не можех да видя лицата им в мрака, по звученето на техните гласове се познаваше, че не са много по-големи от мен. Може би на седемстотин мили, не много повече. Но ако това беше така, то определено ги познавам, защото трябваше да са били в училището заедно с мен?

— Как се казваш? — попитах единия от тях.

— Конуел Стърнър. Арбалетист Стърнър за теб.

— Бил ли си в училището?

— Да. Но не те помня. Ама ти тогава си бил хлапе.

— Току-що напуснах училището. Ти не беше там.

Двамата отново се разсмяха и почувствах, че самообладанието ми ме напуска.

— Ние вече сме били в миналото, малкия.

— Какво означава това?

— Означава, че сме мъже.

— Би трябвало да си в леглото. Тук е опасно през нощта.

— Няма никой наоколо — отвърнах аз.

— Сега не. Но докато другите в града спят, ние ги спасяваме от наемниците.

— Какво представляват?

— Наемниците? Туземците? Това са местните бандити, които изскачат от тъмното и нападат млади чираци.

Минах покрай тях. Искаше ми се да бях останал в града и да не бях минавал по този път. И все пак любопитството ми беше възбудено.

— Добре де… какво имате предвид? — попитах.

— Ей там има едни наемници, които не харесват града. Ако не ги следяхме, щяха да повредят камиона. Виждаш ли тези зъбни колела? Щяха да ги откраднат, ако не бяхме тук.

— Но нали точно… наемниците помогнаха да ги монтираме.

— Онези, които работят за нас. Но има и много други.

— Отивай да си лягаш, синко. Остави наемниците на нас.

— Само вие двамата ли сте?

— Аха… само ние и още една десетина от другата страна на хребета. Побързай да си легнеш, синко, и внимавай да не получиш стрела между очите.

Обърнах им гръб и отминах. Кипях от яд и ако бях останал още секунда, със сигурност щях да налетя на някой от двамата. Мразех снизходителното им отношение към мен, но знаех, че съм ги предизвикал. Двама млади мъже, въоръжени с арбалети, не биха оказали никаква съпротива в случай на решителна атака и те също го знаеха, но за да запазят самоуважението си, за тях беше важно да не позволят да се досетя.

Когато прецених, че съм се отдалечил достатъчно, се втурнах да бягам и почти веднага се препънах в една траверса. Отдалечих се от железопътната линия и отново побягнах. Малчускин ме чакаше в бараката и заедно изядохме поредната порция синтетична храна.

СЛЕД ОЩЕ ДВА ДЕНА работа с Малчускин дойде време за отпуската ми. През тези дни Малчускин пришпорваше работниците да вършат повече работа от обикновено и напредвахме бързо. Въпреки че полагането на нови релси беше по-тежко от изравянето на стари, оставаше ни малката утеха, че виждаме резултата — непрекъснато удължаващия се железопътен участък. Допълнителната работа включваше изкопаване на основите за бетонните блокове преди да положим траверсите и релсите. Тъй като сега в северната част на града работеха три екипа, които монтираха линиите, а всяка от тях беше горе-долу с една и съща дължина, между бригадите се беше породила конкуренция, която ги стимулираше допълнително. Бях изненадан да видя реакцията на мъжете в тази надпревара и докато работата вървеше, те си разменяха добронамерени шеги.