Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Нямам нищо против да работя с теб — казах аз.

— Не това имах предвид. Ти работиш добре с мен. Казвам само, че всички неща, които сигурно те учудват — клетвата, например — си имат замисъл и, ей богу, разумно основание!

— Значи утре работниците ще се върнат.

— Вероятно. И ще се оплакват, и ще започнат да се размотават в мига, в който ти или аз си обърнем гърбовете… но дори това е в реда на нещата. Понякога, обаче, се чудя…

Изчаках го да довърши изречението си, но той не каза нищо повече. За Малчускин не беше типично да се разчувства, не ми приличаше на тъжен човек. Когато седнахме заедно, той мълча дълго време, само аз нарушавах тишината, когато ставах, за да отида навън до тоалетната. Тогава той се протягаше, прозяваше се и ме подиграваше за слабия ми пикочен мехур.

На другия ден Рафаел се върна с повечето мъже, които бяха с нас и преди. Неколцина липсваха, въпреки че бройката беше попълнена от техни заместници. Малчускин ги поздрави, без да показва явна изненада и веднага започна да контролира събарянето на трите временни постройки.

Първо извадиха всичко, което се намираше в тях, и го натрупаха встрани. След това разглобиха самите постройки; не толкова сложна задача, колкото си бях представял, защото те явно бяха конструирани лесно да се демонтират и сглобяват наново. Всяка от стените се прикрепяше към другата с помощта на няколко болта. Дървените подове се разглобяваха на равни части, а покривите бяха захванати с болтове. За демонтирането на всяка стая беше нужен едва час и до обяд приключихме. Много преди това самият Малчускин беше заминал, но се върна по-късно с електрически камион. Направихме кратка почивка, нахранихме се и после натоварихме камиона с всички материали, които можеше да побере и се отправихме към хребета. Малчускин шофираше. Рафаел и още няколко работници се бяха хванали отстрани за камиона.

Хребетът беше далеч. Малчускин пое курс, който ни отведе диагонално до най-близката част от железопътната линия и останалото разстояние от пътя до хребета изминахме покрай нея. В подножието на възвишението имаше плитка падина и през нея бяха положени четирите двойки релси. В тази част на железопътната линия работеха много хора: някои разширяваха на ръка пространството от двете страни на линията — вероятно, за да поеме преминаващия град, а други работеха с бормашини и се опитваха да монтират пет метални рамки, всяка от които носеше огромно зъбно колело. Само една беше закрепена досега.

Докато преминавахме през падината, Малчускин забави камиона, като наблюдаваше с интерес как напредваше работата. Той помаха на един от мъжете, който надзираваше операцията, после ускори отново, докато минавахме по върха на хребета. Оттук към широка равнина се спускаше полегат склон. На изток и запад и в далечния край на равнината забелязах хълмове, които бяха много по-високи.

За моя изненада линиите свършваха малко след хребета. Лявата външна линия се простираше на около миля, но останалите три бяха едва стотина метра дълги. По тях вече се трудеха два екипа, но веднага ставаше ясно, че работата върви бавно.

Малчускин се огледа. От нашата страна на линиите — тоест, от западната страна — бяха скупчени няколко бараки, вероятно жилищни помещения за членовете на Гилдията за тракция, които вече бяха тук. Той насочи камиона в тази посока, но спря чак след известно време.

— Тук е добре — каза той. — Искаме постройките да са издигнати преди да се стъмни.

— Защо не ги вдигнем до другите? — попитах аз.

— Не го правя по принцип. И без това си имам достатъчно главоболия с тези хора. Ако общуват твърде много с другите, ще пият повече и ще работят по-малко. Не можем да им попречим да се срещат, когато не работят, но няма причина да се събират на групи.

— Но те със сигурност имат право да правят, каквото поискат, нали?

— Купени са, за да работят. Това е всичко.

Той слезе от кабината на камиона и се развика на Рафаел да започват работа по бараките.

Скоро камионът беше разтоварен и като ме остави да ръководя възстановяването на постройките, Малчускин го подкара обратно към хребета, за да вземе останалите хора и материали.

С приближаването на нощта повторното издигане на бараките почти приключи. Последната ми задача за деня беше да върна камиона в града и да го включа към един от източниците за презареждане на батерията. Потеглих доволен, че отново ще бъда сам за известно време.

Докато минавах по хребета, работата по повдигане на зъбните колела беше спряна за деня и площадката опустяла, с изключение на двама пазители на реда, които стояха на пост, с арбалети през рамо. Те не ми обърнаха внимание. Подминах ги и продължих към града. Бях изненадан да видя как тук-там започнаха да проблясват светлини и как с приближаването на нощта дейностите, извършвани през деня, замираха.