Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Два дни — каза Малчускин точно преди да тръгна за града. — Не повече. Скоро ще започнем преместването и ще имаме нужда от всеки свободен човек.

— При теб ли да се върна?

— Зависи от гилдията ти… но да. През следващите две мили ще си с мен. След това ще те прехвърлят в друга гилдия и ще останеш при тях за три мили.

— При кого ще отида? — попитах.

— Не знам. Гилдията ти ще реши.

Тъй като последната вечер приключихме работа късно, преспах в бараката. Имаше още една причина за това: нямах желание да се връщам в града след падането на мрака и да преминавам през дефилето, охранявано от Пазителите на реда. През деня нямаше и следа от тях, но след като за първи път ги бях срещнал, Малчускин ми обясни, че всяка нощ има охрана, а непосредствено преди операцията по преместването железопътната линия става най-строго охраняваната зона.

На следващата сутрин тръгнах по линията обратно към града.

Сега, когато имах право да остана в града, нямаше да ми е трудно да открия Виктория. Преди се бях поколебал да я търся, защото знаех, че трябва да се върна при Малчускин възможно най-бързо. Сега разполагах с цели два дена отпуск и нямах усещането, че съм занемарил задълженията си.

Но пак не знаех как да я намеря… затова ми се наложи да поразпитам. След като няколко пъти обърках посоката, ме насочиха към стая на четвърто ниво. Там Виктория и няколко други младежи работеха под надзора на една от жените администратори. Веднага щом ме видя на прага, Виктория й каза нещо и дойде при мен. Излязохме в коридора.

— Здравей, Хелуърд — каза тя и затвори вратата след себе си.

— Здравей. Виж… ако имаш работа, мога да дойда по-късно.

— Няма проблем. В отпуск ли си?

— Да.

— Тогава и аз съм в отпуск. Ела.

Тя тръгна пред мен по коридора, зави в едно разклонение и слезе по няколко стъпала. Долу следваше друг коридор, от двете страни на който имаше врати. Виктория отвори една от тях и влязохме вътре.

Стаята беше много по-голяма от всяка друга за лично ползване, която бях виждал в града. Най-много място заемаше леглото, сложено до една от стените и въпреки че стаята беше приятно обзаведена с удобни мебели, изненадващо голяма част от пода беше свободна. До другата стена бяха поставени мивка и малка готварска печка. Имаше маса с два стола, шкаф за дрехи и два фотьойла. Най-впечатляващото беше, че стаята има прозорец.

Веднага отидох до него и погледнах навън. Виждаше се открито пространство, което граничеше от другата страна със стена с много прозорци и продължаваше на ляво и на дясно, но прозорецът беше малък и не можех да видя какво има от двете му страни.

— Харесва ли ти? — попита Виктория.

— Толкова е просторно! Твое ли е всичко това?

— В известен смисъл. Наше, след като се оженим.

— А, да. Някой спомена, че ще имам собствено жилище.

— Сигурно това са имали предвид — каза Виктория. — Къде живееш сега?

— Още съм в училището. Но не съм бил там след церемонията.

— Беше ли вече навън?

— Аз…

Не бях сигурен какво да кажа. Навън? Какво можех да споделя с Виктория, след като бях обвързан от клетвата?

— Знам, че излизаш извън града — каза Виктория. — Не е чак такава тайна.

— Какво друго знаеш?

— Някои неща. Но виж, аз почти не съм разговаряла с теб! Да направя ли чай?

— Синтетичен ли? — Веднага съжалих за въпроса; не исках да прозвучи грубо.

— Страхувам се, че да. Но скоро започвам работа в екипа за синтетични материали и може би ще успея да намеря начин да подобря вкуса.

Атмосферата бавно се разчупи. През първите един-два часа се обръщахме един към друг хладно и почти официално, с любезно любопитство, но скоро започнахме да си позволяваме повече волности; осъзнах, че двамата не сме чак толкова непознати.

Разговорът се насочи към живота ни в училището и незабавно се появи ново съмнение. Преди да напусна града нямах ясна представа с какво ще се сблъскам. Онова, което ни преподаваха в училището, ми се струваше — а и на повечето от нас — суха материя, абстрактна и без връзка с действителността. Имаше малко печатни книги и повечето бяха романи за живота на планетата Земя, затова учителите разчитаха основно на текстове, написани от самите тях. Ние знаехме, или мислехме, че знаем, много за ежедневието на планетата Земя, но ни казваха, че не е онова, с което ще се сблъскаме в този свят. Водени от естествено детско любопитство, искахме незабавно да научим каква е алтернативата, но по този въпрос учителите запазваха мълчание. Затова в знанията ни винаги присъстваше непреодолима празнина: онова, което научавахме от книгите за живота в един свят, различен от този, в който живеехме. Той се отличаваше от начина на живот в града. Свят, за който можехме само да се досещаме и да си го представяме.