Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Би могла да кандидатстваш за преместване в някоя гилдия — казах изведнъж. — Сигурен съм, че…

— Не съм от подходящия пол — отвърна тя рязко. — Те са само за мъже, не го ли знаеш?

— Не…

— Не ми беше нужно много време, за да разбера някои неща — продължи тя, като изричаше думите забързано и едва успяваше да прикрие горчивината си. — Цял живот е било пред очите ми, но не съм го осъзнавала: баща ми винаги беше извън града, майка ми вършеше това, което се изискваше от нея в едно семейство, храненето и всичко свързано с ежедневието. Сега го осъзнавам. Жените са твърде ценни, за да бъдат излагани на риск навън. Те са нужни тук в града, защото могат да раждат отново и отново. Ако нямат късмета да са родени тук, могат да бъдат доведени отвън и отпратени, след като са изпълнили задачата си. — Отново чувствителна тема, но този път тя говореше уверено. — Знам, че работата извън града трябва да бъде свършена и каквато и да е тя, е рискована… но на мен не ми е дадено правото да избирам. Само защото съм жена, нямам друг избор, освен да съм затворена в това проклето място и да уча интересни неща за производството на храни и винаги, когато мога, да раждам.

— Не искаш ли да се омъжиш за мен? — попитах аз.

— Нямам друга алтернатива.

— Благодаря.

Тя се изправи и тръгна гневно към стълбите. Последвах я надолу и вървях зад нея по обратния път към стаята й. Изчаках на прага, наблюдавах я как стои с гръб към мен и гледа през прозореца към тясната алея между постройките.

— Искаш ли да си тръгна? — попитах.

— Не… влез и затвори вратата. Ще направя още чай.

Водата в чайника беше още гореща и завря бързо.

— Не е нужно да се женим — казах аз.

— Ако не си ти, ще е някой друг. — Тя се обърна, взе чашата си със синтетичен чай и седна до мен. — Нямам нищо против теб, Хелуърд. Искам да го знаеш. Независимо дали ни харесва или не, моят и твоят живот се управляват от системата на гилдиите. Не можем да направим нищо, за да го променим.

— Защо не? Системите могат да бъдат променяни.

— Не и тази! Тя е трайно установена. Гилдиите имат пълен контрол над града по причини, които едва ли някога ще науча. Само гилдиите могат да променят системата, а те никога няма да го направят.

— Звучиш много сигурна.

— Сигурна съм — заяви тя. — И то напълно основателно, защото самата система, която управлява живота ми, е контролирана от онова, което става извън града. Тъй като никога няма да участвам в това, никога няма да мога да направя нищо за собствения си живот.

— Но ти би мота… чрез мен.

— Дори ти не искаш да говориш за това.

— Не мога — отвърнах.

— Защо?

— Дори това не мога да ти кажа.

— Тайна на гилдията.

— Ако така предпочиташ — отговорих аз.

— И дори сега, докато седиш тук, ти подкрепяш системата.

— Задължен съм — отвърнах. — Накараха ме да се закълна.

Тогава си спомних: самата клетва беше едно от условията в нея. Сега я наруших и всичко стана толкова естествено, че дори не бях разбрал.

За моя изненада Виктория изобщо не реагира.

— Значи системата на гилдиите действа — отбеляза тя. — В това има логика.

Допих чая си.

— Мисля, че е по-добре да си вървя.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя.

— Не. Просто…

— Не си тръгвай. Съжалявам, че избухнах така… вината не е твоя. Току-що каза нещо: чрез теб бих могла да взимам решения за живота си. Какво имаше предвид?

— Не съм сигурен. Но мисля, че като жена на член на гилдия, какъвто ще бъда един ден, ти би имала по-големи шансове.

— За какво?

— Ами… да разбереш чрез мен какъв е смисълът на системата.

— А ти си се заклел да не ми казваш.

— Аз… да.

— Значи членовете на гилдиите от първа степен са помислили за всичко. Системата изисква да се пази тайна.

Тя се облегна назад и затвори очи.

Бях много объркан и ядосан на себе си. От десет дни бях чирак и технически — вече осъден на смърт. Ситуацията беше твърде необичайна, за да я приемам сериозно, но в спомените ми заплахата, написана в клетвата, прозвуча убедително в онзи момент. Объркването възникна, защото Виктория неволно беше намесила емоционалния ангажимент, който бяхме поели един към друг. Разбирах, че има конфликт, но не можех да направя нищо. От живота си в училището познавах коварното чувство на неудовлетвореност, че не ти е позволен достъп до другите части на града. Ако тези граници бъдеха разширени — ако можеше да имаш малък дял в управлението на града, но без правото да предприемаш някакви действия отвъд даден предел — тази неудовлетвореност щеше да продължи да съществува.