Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Виктория не помръдна, когато излязох от стаята и тръгнах към училището.

Далеч от нея и нейните въпроси и тревоги, аз все повече започвах да се притеснявам за собственото си положение. Ако клетвата наистина беше толкова сериозна, можех да бъда убит, ако някой от членовете на гилдиите да научеше за случилото се. Дали нарушаването на клетвата би могло да има толкова ужасяващи последици?

Щеше ли Виктория да разкаже на някого какво й бях казал? Като обмислих това, първата ми мисъл беше да се върна при нея и да я помоля да мълчи… но това щеше да направи нарушението още по-сериозно, а тя сигурно щеше да се ядоса още повече.

През останалата част от деня не правих нищо, само лежах на койката и се измъчвах за случилото се. По-късно отидох да хапна в една от трапезариите в града и изпитах облекчение, че не се засякох с Виктория.

Към полунощ Виктория дойде в стаята ми. Първото, което долових, беше звукът от затварянето на врата, а когато отворих очи, видях издължения й силует до леглото.

— Как?

— Шшт. Аз съм.

— Какво искаш? — Протегнах се към ключа на лампата, но тя ме спря.

— Не светвай.

Тя седна на ръба на леглото, а аз се изправих.

— Извинявай, Хелуърд. Това дойдох да ти кажа.

— Добре.

Тя се разсмя.

— Още не си се разсънил, нали?

— Не съм сигурен. Може би.

Тя се наведе напред и почувствах как ръцете й се опират леко в гърдите ми, после се придвижват нагоре, и обгръщат врата ми. Тя ме целуна.

— Не казвай нищо — прошепна тя. — Просто много съжалявам.

Пак се целунахме и ръцете й продължиха да се движат, докато не ме прегърна силно.

— Носиш пижама в леглото.

— А какво друго?

— Свали я.

Изведнъж тя се изправи и я чух да разкопчава палтото си… Когато пак седна, много по-близо, беше гола. Неуспешно се опитах да се освободя от пижамата си, която се омота около главата ми. Виктория отметна завивките и се притисна към мен.

— Така ли слезе до тук? — попитах.

— Навън няма никой. — Усещах лицето й до моето. Целунахме се отново. Виктория се сгуши в мен, притискайки тялото си към моето. Изведнъж се разсмя силно.

— Господи! Млъкни!

— Какво има? — попита тя.

— Някой ще ни чуе.

— Всички спят.

— Ще ги събудиш, ако продължиш да се смееш.

— Казах да не говориш. — Тя ме целуна отново.

Независимо от факта, че тялото ми вече охотно откликваше на нейното, ме обзе тревога. Вдигахме прекалено много шум. Стените в училището бяха тънки и от богат опит знаех, че звуците преминават през тях… С нейния смях и нашите гласове, а и на всичкото отгоре това, че бяхме притиснати един към друг до стената, бях сигурен, че ще събудим цялото училище. Отблъснах я и се опитах да й обясня.

— Няма значение — отговори тя.

— Има значение.

Отметнах завивките и я прескочих. Светнах лампата. Виктория прикри очите си от ярката светлина, а аз й подхвърлих палтото.

— Хайде… отиваме в стаята ти.

— Не.

— Да. — Наметнах униформата си.

— Не я слагай — помоли ме тя. — Мирише.

— Така ли?

— Отвратително.

Тя седна, а аз я гледах и се възхищавах на изящните извивки на голото й тяло. Наметна палтото на раменете си, после стана от леглото.

— Добре — каза тя. — Но бързо.

Напуснахме стаята ми и излязохме от училището. Вървяхме бързо по коридорите. Както беше казала Виктория, толкова късно през нощта наоколо нямаше никого и осветлението беше приглушено. След малко стигнахме до стаята й. Виктория седна на леглото, все още наметната с палтото си.

Аз свалих униформата си и се качих на леглото.

— Идвай, Виктория.

— Не ми се иска точно сега.

— О, Боже… защо?

— Трябваше да останем там, където бяхме — каза тя.

— Искаш ли да се върнем?

— Не, разбира се.

— Идвай при мен — казах аз. — Не стой там.

Тя свали палтото си и го пусна на пода, после легна до мен. Прегърнахме се и известно време се целувахме, но аз разбирах какво имаше предвид тя. Желанието ме беше напуснало толкова бързо, колкото се беше появило. Не след дълго просто си лежахме мълчаливо. Усещането да съм с нея в леглото беше приятно, но въпреки прехвърчалите искри нищо не се случи.

— Защо дойде да ме видиш? — попитах я аз.

— Казах ти.

— Само заради това… за да ми се извиниш?

— Така мисля.

— И аз за малко да дойда при теб — казах аз. — Направих нещо, което не трябваше. Страх ме е.

— Какво си направил?

— Казах ти… казах ти, че е трябвало да се закълна в нещо. Ти беше права, гилдиите задължават членовете си да пазят тайна. Когато станах чирак, положих клетва и част от нея беше да се закълна, че няма да разкривам нейното съществуване. Аз я наруших, като ти казах за нея.