Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Ти си особен случай — казах аз, като се надявах да я върна на темата, подхождайки от друг ъгъл. — Майка ти е още в града.

— Да — отвърна тя.

Това явно беше краят на разговора. Реших да не настоявам повече. Така или иначе нямах огромно желание да обсъждам неща извън нас самите. Бях дошъл в града с намерението да опозная Виктория, а не да говорим за родословието си.

Но усетих, че разговорът не вървеше.

— Какво има от другата страна? — попитах аз, сочейки към прозореца. — Можем ли да отидем там?

— Ако искаш, ще ти покажа.

Последвах я извън стаята и по коридора, от който една врата извеждаше навън. Нямаше много за гледане: откритото пространство представляваше просто една алея между двете части на жилищен квартал. В единия край имаше дървено стълбище. Изкачихме се по него и излязохме на малка платформа. Там бяха поставени няколко дървени пейки и имаше достатъчно място да се движиш сравнително свободно. От двете страни платформата беше оградена от по-високи стени, зад които вероятно се намираха останалите части от вътрешността на града, а от страната, от която се стигаше до платформата, се виждаха покривите на жилищните блокове и алеята. Но нищо не пречеше на гледката от четвъртата страна и погледът можеше да обхване цялата местност около града. За мен това беше откритие: условията на клетвата предполагаха, че само членове на гилдиите имат право да виждат външността на града.

— Какво ще кажеш? — попита Виктория, като седна на една от пейките, от които се разкриваше гледка навън.

— Харесва ми.

— Бил ли си там?

— Да.

Беше трудно; вече влизах в конфликт с условията на клетвата. Как бих могъл да разговарям с Виктория за работата си, без да наруша онова, в което се бях заклел?

— Не ни е разрешено да се навъртаме тук много често. През нощта е заключено и само в определени часове през деня е отворено. Понякога остава заключено за няколко дни.

— Знаеш ли защо?

— А ти? — попита тя.

— Вероятно… има нещо общо с работата навън.

— За която ти няма да говориш.

— Не — отвърнах.

— Защо?

— Не мога.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Имаш тен. На слънце ли работиш?

— Понякога.

— Заключват това място, когато слънцето се издигне. Всичко, което съм виждала от него, са лъчите, които докосват по-високите части на сградите.

— Няма нищо за гледане — казах аз. — Много е ярко и не можеш да гледаш в него.

— Бих искала сама да се убедя.

— С какво се занимаваш в момента? — попитах я аз. — В работата, искам да кажа.

— Хранене.

— В какъв смисъл?

— Преценяваме как да съставим балансирана диета. Трябва да сме сигурни, че синтетичната храна съдържа достатъчно белтъчини и че хората приемат необходимите им витамини. — Тя се поколеба, от тона на гласа й личеше, че темата изобщо не я вълнува. — Знаеш ли, че слънчевата светлина съдържа витамини?

— Така ли?

— Витамин Д. Произвежда се в тялото под въздействието на слънчевата светлина върху кожата. Струва си да го знаеш, ако никога не виждаш слънцето.

— Но той може да бъде синтезиран — отвърнах аз.

— Да… и така се прави. Да се върнем ли в стаята да пийнем още чай?

Не й отговорих. Не знам какво бях очаквал от срещата с Виктория, но определено не беше това. Бляновете по някакъв романтичен идеал ме бяха изкушавали през дните, докато работех с Малчускин, а от време на време ме беше глождила мисълта, че може би ще ни се наложи да се нагаждаме един към друг; но никога не ми беше хрумвало, че ще се сблъскам с толкова силно, но потискано негодувание. Представях си как заедно вдъхваме живот на интимната връзка, замислена за нас от родителите ни, и как някак си щяхме да успеем да я превърнем в реална и може би дори любовна връзка. Онова, което не бях предвидил, беше, че Виктория гледа другояче на нещата и си мисли, че винаги ще се ползвам от предимствата на един живот, който беше забранен за нея.

Останахме на платформата. Забележката й да се върнем в стаята беше иронична, а аз бях достатъчно чувствителен, за да я доловя. И без това усещах, че по различни причини и двамата бихме предпочели да останем на платформата; аз, защото благодарение на работата ми навън бях изпитал удоволствието от свежия въздух и сега закритите пространства в града предизвикваха у мен клаустрофобия, а за Виктория стоенето на тази платформа вероятно беше почти като излизане извън града. Даже и да беше така, леко хълмистата местност на изток от града ни напомняше за новооткритата разлика, която ни разделяше.